© Akila Berjaoui

Последните дни на лятото са идеални за топлес приключения на яхти в спокойни води и изискан ненатрапчив стил по претъпканите скалисти плажове на Австралия, Франция и Бразилия, поне ако решим да се доверим на младата австралийска фотографка Akila Berjaoui и снимките в нейната дебютна и крайно привлекателна монография. Вечното лято и стара аналогова естетика на девойката от култовото модно списание Russh напомнят симпатично на безкрайния хедонизъм в работата на колегите й мъже Mario Testino, Bruce Weber, Peter Beard, Slim Arons и Henrik Purienne с малката разлика, че като жена, Akila снима своите страхотни момичета като приятел, а не като тежък воайор. Резултатът е убедителен – The Last Days of Summer е чувствен и леко носталгичен поглед към знойната страна на добрия живот в меки 80-тарски цветове. Страшен секс, няма спор.

© Akila Berjaoui

© Akila Berjaoui

© Akila Berjaoui

© Akila Berjaoui

© Akila Berjaoui

© Akila Berjaoui

© Akila Berjaoui

© Akila Berjaoui

© Akila Berjaoui

© Akila Berjaoui

The Last Days of Summer (192 страници, 200 снимки, твърди корици, Prestel) на Akila Berjaoui струва 64 лева и може да бъде поръчана онлайн тук.

Последните десетина години се развиват повече от добре за Jay-Z – нюйоркският пионер и ветеран с 20-годишна забележителна кариера, 12 албума и велики истории зад гърба и реална възможност да завърши жизнената си трансформация от гето дилър на наркотици до абсолютен бизнес могъл и доларов милиардер ала Puff Daddy и Dr. Dre след някоя и друга година. И макар нерядко напоследък да е обвиняван (вкючително и от нас) в прекалено мрънкане за бизнес и липса на болезнените лични откровения от шедьоврите Reasonable Doubt и The Blueprint, Shawn Carter има какво да предложи на индустрията няколко години преди да чукне 50. Причината за положителните отзиви след премиерата на новия му албум 4:44 (издаден ексклузивно за Tidal с помощта на мобилния оператор Sprint) e колкото прозаична, толкова и очаквана и изненадваща едновремено – как отговаряш на звучния шамар  от обвиненията в изневяра и липса на чувствителност в миналогодишното поп събитие на собствената си съпруга и дали не е по-добре да си замълчиш и да си спасяваш разклатения брак, вместо да се възползваш от прословутата си остроумна и много хитра уста?

47-годишният Shawn Carter може да си позволи да не се съревновава с новите млади звезди в американския рап и опитва нещо съвсем ново и нечувано за същите тези надежди: да запише стегнат и сравнително кратък албум от десетина парчета само с един единствен продуцент в лицето на чикагската легенда и бивш ментор на Kanye, No I.D. (Dion Wilson). Липсата на много гости (Frank Ocean в припева на Caught Their Eyes, Damian Marley в Bam и мама Gloria Carter в Smile) и откровени радио хитове, заедно с леко консервативните олдскуул инструментали, на километри от модерните младежки тенденции и семплирани от лесно разпознаваеми тракове на любимите музиканти в плейлистата на Jigga (Stevie Wonder, Nina Simone, Sister Nancy, Fugees, The Alan Parsons Project, Donny Hathaway), изглежда като съвсем умишлен опит да служат само за фон и да не отклоняват вниманието от катарзистичната и забележително интимна изповод на бруклинския рапър, който излага своята страна на нещата, съжаления, срам, страх да загуби семейството и други екзистенциални въпроси за човек на неговите години.

Обработването на популярните семпли с живи инструменти добавя онази душа, от която представените публично лични теми в 4:44 се нуждаят. Непрекъснатият интимен монолог и анализ на проблемите в неговия брак, бащинство, поколенчески различия и проблеми на афроамериканците в съвременното американско общество е представен по запомнящ се директен начин още в самото начало. Отговорите на силните обвинения в изневяра от Lemonade започват още в откриващото Kill Jay-Z и продължават да се промъква в различни моменти до края на 4:44. Асансьорният инцидент със Solange Knowles и Beyonce-иното Of course sometimes shit goes down when there’s a billion dollars on an elevator (ремниксът на Flawless) са застигнати непоколебимо с You egged Solange on, knowing all along all you had to say you was wrong/You almost went Eric Benet, let the baddest girl in the world get away… I don’t even know what you woulda done, in the future, other niggas playing football with your son. Запомнящото се Looking at my watch, he shoulda been home/Today I regret the night I put that ring on… He only want me when I’m not there/He better call Becky with the good hair от Sorry е последвано от обещанието на Jigga да понесе целия срам и I’ll fuck up a good thing if you let me/Let me alone Becky!/A man who don’t take care of his family can’t be rich… Nobody wins when the family feuds (Family Feud).

Бързият преглед на десетината заглавия в албума обаче разкриват не само откровенната цикличност с убиването на егото в откриващото Jay-Z, адресирането на проблемите със съпругата и размишленията какво наследство ще остави в закриващото Legacy, но и още доста актуален материал. Охладняването на отношенията с Kanye West e повече от очевиднo (But you got hurt because you did cool by ‘Ye/ You gave him 20 million without blinkin’/ He gave you 20 minutes on stage, fuck was he thinkin’? Fuck wrong with everybody? is what you sayin’/ But if everybody’s crazy, you’re the one that’s insane от Kill Jay-Z). Бавното Moonlight със семпълa на Fugees се гаври добронамерено със съвременните skrrt рапъри, упадъка на съвременния хип-хоп (We stuck in La La Land), Marcy Me e задължителното носталгично посещение на предишния му живот като дилър в кварталите преди възхода му до шеф на огромна бизнес империя, a едноименното и записано на един път в конкретния час 4:44 е откровенното извинение за всичко и всичко (най-вече за невъзможността да чувства любов, ама ще се научи, няма как). Smile пък остава в съзнанието с признанието за хомосексуалността на собствената му майка (Momma had four kids but she’s a lesbian/ Had to pretend so long, she’s a thespian).

Всичкото това с уговорката, че целият материал в текстовете от 4:44 може да е истина, но може и да не е. Независимо дали смятаме последния албум на Jay-Z за най-искрената му изповед от повече от десетилетие или поредната фиктивна (и много печеливша) глава в драматичния музикален сериал Войната на семейство Картър за двама влюбени, събрани от съдба, слава и фарс (по Jon Caramanica от The New York Times), няма как да не оценим подобаващо искрената заявка за честност, откровеност, болка и мъжка чувствителност – все неща, които остават в съзнанието за разлика от 90% от тъпотиите на всички моди. Иронията в цялата случка: истината обаче, макар и обективна, все по-често е представяна като въпрос на гледна точка, особено в Америка.

4:44 (Roc Nation/Tidal) е на пазара.

Титулярите от миналия сезон продължават да мачкат. Страхотните нови дефилета на Haider Ackermann за Berluti и Alessandro Sartori за Ermenegildo Zegna са само малка част от поредния видео обзор с най-добрите колекции за пролетта и лятото на 2018 – поглед в бъдещето и удобен наръчник за пропиляване на време в гледане на (често) недостъпна мъжка мода. Накратко: 3 града, 65 колекции и дълги часове видео и музика от ревюта.

Лондон / 9-12 юни: 8 колекции. Пълният обзор на LFW Men’s е тук.

Милано / 16-20 юни: 29 колекции. Отсъстието на гиганти и предпочитането на презентации пред ревюта от интересни марки като Corneliani няма как да не се отрази върху миланската седмица на модата. Завръщането на 90-те години при Versace и Diesel Black Gold е най-пренебрежимата тенденция в колекциите най-вече заради поредното блестящо включване на Allesandro Sartori за Ermenegildo Zegna, футуристичната колекция на Prada със свръхкъси шорти, чорапи под коляното, вдигнати яки, графични принтове и комбинизони и отпусната 80-тарска офис униформа на Fendi с леки намеци за Американски психар.

Париж / 21-25 юни: 28 колекции. Свръхкъсите шорти доминират и в колекциите на дизайнерите от фенската столица. Повечето модни къщи не пропускат да представят свои луксозни кецове, за да отговорят на търсенето и манията зад океана (Valentino), а Haider Ackermann се справя повече от отлично с предизвикателството да създаде нормална и носима момчешка мода за богати мъже – скъпи материи (без да се набиват на око), красиви пропорции в силуета (без да са прекалено големи) и монохроматична палитра (без да е пределно скучна). Предвид новите хавайски ризи на Louis Vuitton, очаквайте скоро да ги срещате по абсолютно всички закачалки на масовите марки за бързооборотна мода.

Саундтрак: Имената, които трябва да са запомните задължително – младият тежкар Cjjohnny и електро носталгиците Oppenheimer Analysis. Разпускайте с Nat King Cole, Elvis Costello и Peggy Lee, пътвайте в Италия с Loredana Berte и Fred Buscaglione и правете секс с Chromatics, Nilufer Yanya и Ben Khan. Събрали сме ги всичките и в Spotify плейлист, за по-удобно.

Малко черно-бяла водна еротика за разхлаждане с базираната в Париж знойна моделка Justine Nikolaiev, фотографа Stefan Rappo и последния брой на френското чувствено списание Normal – нагледен пример как знойното женско тяло може да успокои и най-бурните води по всяко време.

Сесията на Stefan Rappo за списание Normal е тук.

Искахте червени ботуши над коляното като онези в колекциите на Isabel Marant, Fendi и Valentino? Хубаво. Искахте безупречно лакирана кожа за повече чувственост? Няма проблеми. Искахте по-екстравагантен висок ток ала Saint Laurent, който да ги отличава от всичко друго на пазара? Може да се уреди. Искахте някаква достъпна алтернатива за есента, която не ви съсипва кредитната карта? Решението на проблема е островърхият чифт от телешка кожа на Zara (299 лева), който има достатъчно висок шафт за набиране над коляното и издаден назад десетсантиметров геометричен ток за още по-дефинитивно излъчване на градска амазонка с око за секси неща в гардероба. Как да ги носите? Еми, как… Чисто голи, ако се снимате във фотосесии или имате приятел, който ще оцени, с бежови тренчкоти, с мрежести чорапогащи, с кожени поли и минижупи. Въобще с всичко, което провокира пуританите, но продължава да се движи от правилната страна на добрия вкус.

Christopher Nolan обича да ни води в лабиринта на измислени истории по мрачните престъпни улици на Готъм (трилогията Черният рицар), навътре в безкрайния свят на сънищата (Генезис), назад във времето (Мементо) и напред до най-далечните кътчета на вселената (Интерстелар). Всяко едно от заглавията в скоби е близо до христоматийните в респективния жанр, но първият исторически филм на английския режисьор, сценарист и продуцент отвява конкуренцията и надскача каноните на типичния военен екшън с изумително напрежение, изключителен звуков дизайн, неземно операторско майсторство и не на последно място – кадърно разказана реална история с блокбъстър елементи за мащабната Операция Динамо от 1940, която спасява над 300 хиляди съюзнически войници от затягащата се примка на Вермахта.

Голяма част от режисьорите на военни епики предпочитат да преразкажат истински или фиктивни събития със сериозна динамика в напрегнати и моразлизаторски погледи между главните герои и възможно най-визуално впечатляващите кадри на битки, както си му е реда. Nolan обаче не е обикновен режисьор и предпочита да разкаже евакуацията на британските и френски войски от плажа в малкия френски град по нетрадиционен начин. А именно, битката е приключила още преди да започне Дюнкерк – филмов шедьовър за борбата за оцеляване, смелостта и непримиримостта на човешкия дух в ужасяващи ситуации, който се нарежда безкомпромисно в тройката с най-добрите филми на Nolan и в десетката на най-добрите военни екшън трилъри въобще, без да преувеличаваме. Дузината основателни причини за това определение са събрани стегнато в нетипично краткото за жанра времетраене от едва 106 минути, оказващо се напълно достатъчно за пълнокръвен, завладяващ, динамичен и напрегнат прочит на едно от най-великите събития във военната история или както го нарича самият Nolan, уникална надпревара с времето на живот и смърт.

Дори и да не познавате така нареченото чудо от Дюнкерк, сюжетът на филма маркира най-важното, което трябва да знаете за този военен и граждански подвиг в разгара на Втората световна преди включването на САЩ. 400 хиляди британски и съюзнически войски са обкръжени от нацистката армия на брега на едноименния град, поставени в незавидната ситуация да виждат дома, но да трябва да се борят за оцеляване под свистящите куршуми и въздушни рейдове на противниковата авиация в очакване на евакуация. Плиткото крайбрежие и седем метровият прилив пречат на големите британски военноморски кораби да спасят войските. Единствената надежда срещу настъпващия Вермахт и неговите Месершмити са кралските военновъздушни сили и смелата флотилия от малки цивилни лодки, отплавали от южното крайбрежие на Англия, за да приберат мъжете вкъщи. Подобно на голяма част от предишните филми на Christopher Nolan, и тук го има майсторското преплитане на три отделни сюжетни линии по море, въздух и вода с различно времетраене, които се пресичат помежду си, без да объркват. Необходимостта от различни времеви и пространствени рамки на всяка от трите истории във филма (пехотата стои на плажа близо седмица, докато пресичането на цивилните лодки се случва за един дълъг ден, а полетът на Спитфайър трае само час) е отиграна повече от забележително – преплитането на историите по такъв интелигентен, смислен и внимателно режисиран начин само помага за разбирането на мотивацията и индивидуалните преживявания на главните герои в тази мащабна епика.

Не че има каквато и да била опасност да се разсеем дори за миг – напрежението хваща за гърлото още от първите минути по улиците на градчето, преди тишината да бъде разкъсана от безмислостния вой на картечници и преждевременно приключилата битка да се превърне за секунди в отчаяна борба за оцеляване без излишни отклонения. Операторското съвършенство, забележително осветление, нюанси и ракурси на Hoyte Van Hoytema и Oscar-овият звуков дизайн на продукцията играят по тънките струни на чувствителността с такава прецизна манипулативност и красота, че направо не е редно. Всичко това преди да сме си отворили устата за мрачната оригинална музика на Hans Zimmer (давайте му Oscar-a предварително и да се свършва), която пленява съзнанието с часовниково тиктакане, зловещи шрайхове и тънки обрати в темпото, за да подчертае усилващото се напрежение в убийствените кадри на Nolan и Hoytema.

Неслучайно сме оставили героите на тази военна епика за финал, защото там се крие още едно от гениалните Nolan-ови решения в предпродукцията. Актьорският състав и ролите в Дюнкерк са поделени между известни имена като Cilian Murphy (пети филм с Nolan), Tom Hardy (отново с маска и отново с едва дузина реплики като в ролята на пилота от RAF), Kenneth Branagh и Mark Rylance и абсолютни дебютанти и непознати имена като Fionn Whitehead, Damien Bonnard и Aneurin Barnard. Последните трима са част от скованите от ужас и страх титуляри от пехотата на плажа, които са достатъчно млади и неизвестни, за да предадат невръстността и липсата на опит по онова време на истинските ветерани от Дюнкерк и едновременно с това да създадат добър контраст и подкрепа на опитната игра на по-известните имена в състава. Липсата на значителен диалог е съвсем умишлена част от замисъла на Nolan да режисира емоционалното внушение на последния си филм предимно чрез внушителна динамика на тълпата и създаване на напрежение не с думи, а с внимателно подбрани и поставени детайли – от практическия реализъм на продукцията и липсата на прекалено много специални ефекти, сравним единствено с бруталното начало на Спасяването на редник Райън, та чак до свистящите двигатели на пикиращите самолети, липсата на каквато и да било директна роля, епизод и гледна точка на противниците от Вермахта и вцепеняващия мащаб на нещастието, хаоса, първичния ужас и непоносимостта на такъв обречен ад.

Имената на героите нямат значение. Репликите – също. Внушителната тема, емоция и визуалност на Дюнкерк впечатляват без думи и насаждат усещане за изолация, гняв, отчаяние, страх и ужас по незабележим начин още в своеобразния пролог на филма с паническия бяг на младия Tommy (Fionn Whitehead) по улиците на Дюнкерк, преди да се добере до претъпкания с войски плаж на северния френски пристанищен град. Говорим за гигантски и майсторски режисиран, заснет, изигран и озвучен филм, който представя темата за войната по апокалиптичен и витално запомнящ се начин. Разтърсващият спектакъл на Nolan е може би най-добрият му филм въобще, който трябва да бъде гледан на голям екран, за да бъде осъзнат и усетен изцяло. Дюнкерк е киното такова, каквото трябва да е.

Дюнкерк е в кината.

Взимаме пример от знойните моделки Danielle Knudson и Kim Cloutier, които тренират като обезумели в средата на лятото по всякакви дупки, износват стари сиви суетшърти Nike, преди да ги срежат доста над приличното, гледат лъстиво и не пропускат да повикат бразилеца Lavoisier Clemente (Lavo накратко) да ги снима в кратки видео серии от по 30 секунди. Всичко това за канадското модно списание Dress To Kill. Или както е по-подходящо в случая – Sweat To Kill (в добрия смисъл, разбира се).

LANA DEL REY – Lust For Life (Interscope)

Lizzy Grant е ужасно поляризиращ и противоречив артист, който обаче си е извоювал собствена и абсолютно независима ниша като Lana Del Rey в съвременната поп музика с кинематографска чувствителност. Последният албум на (вече) усмихната девойка с маргаритки в косите и дантелена рокля на обложката Lust For Life е резултат от новата посока и вдъхновение на артист, бягащ от генезиса и лошите мъже в Ultraviolence и Honeymoon със споделени размисли за времето, в което живеем и така модерния напоследък и абсолютно необходим ескапизъм и попкултурни преки и преносни цитати. Оправдаването на токсични взаимоотношения и връзки отстъпва място на удоволстията по време на война (When the World Was at War We Kept Dancing), загубата и съхраняването на невиността (Coachella-Woodstock in My Mind), защитаването правата на жените (God Bless America) и други подобни теми, без да изпуска и задължителната лична меланхолия, която съпътства Del Rey още от Video Games насам. 3,5/5

Слушай в Spotify / Купи от iTunes

TYLER, THE CREATOR – Flower Boy (Columbia)

Не обръщайте внимание на таблоидните заглавия и непрекъснатите въпроси за сексуалната ориентация на Tyler, The Creator, защото могат да ви отклонят внимание от есенцията на последния му страхотен албум Flower Boy. A може би именно това е била и целта на пословичния агент провокатор oт колектива Odd Future, флиртувал не веднъж и два пъти с обществените нагласи и предразсъдъци спрямо хомосексуализма и други сериозни теми в дневния ред на съвременна Америка. Най-добрият албум на Tyler до момента е надраснал всичките му досегашни влияния и загърбил директните провокации с ядене на хлебарки и самообесване от Yonkers и демонстрира благата си страна с помощта на половин дузина нови и установени арендби суперзвезди като Frank Ocean, ASAP Rocky, Anna of the North, Lil Wayne, Kali Uchis, Steve Lacy, Estelle и Jaden Smith. Продуцираният и композиран изцяло от Тyler летен албум балансира забележитално между съзерцателното усещане за спокойствие и самота със спокойни слънчеви синтезатори и красиви акорди, които подчертават непркеъснатото лавиране между темите за вътрешните демони и сексуалността от гледната точка на страничен, но страстен наблюдател. Болката от несподелената любов е само повод – Flower Boy e медитативното съждение на потентен артист и страшно интелигентен бивш интроверт, който може да се похвали с един от най-добрите синт-рап интересни албуми от последнитре 3-4 години, минимум. Елегантна работа, няма спор. 4/5

Слушай в Spotify / Купи от iTunes

NINE INCH NAILS – Add Violence (The Null Corporation)

Второто EP на Trent Reznor от предполагаемата трилогия, започнала с миналогодишното Not The Actual Events, e още една възможност да разберем къде се намира човекът зад Nine Inch Nails чисто музикално, докато си почива от писане на филмова музика с Atticus Ross експериментира с композиции за вероятен следващ проект на най-силната си инкарнация. Така или иначе, издаването на дългосвирещи албуми в пренаситена среда като днешната е малко обречено занимание, освен ако не става дума за шедьовър. Не че Reznor е способен да се трогне от подобно нещо – Add Violence изпълнява собствената си препоръка от заглавието още с първите секунди на откриващото Less Than и неговия ритъм от синтезатов и дръм машина, преди вокалът на Trent и изкривените китари да го върнат обратно в комфортната зона на ясно заявен, но дозиран гняв на NIN. Мислете за Hesitation Marks и The Hand That Feeds и няма да сте далеч от истината: последното EP на бандата продължава изследването на същата тематика и звук от синтезаторни и индустриални семпли и мимолетни филмови текстури като от последното LP, но пак с добре познатото чувство за нищожност и незначителност като от първите албуми на NIN в началото на 90-те. Споменатата примиреност с напредването на годините е неизбежна, но не е задължителна – при Reznor и Ross, последната се е превърнала в отлична възможност да експериментират с всички теми и посоки, които ги вълнуват през последните пет години и пак да създават хомогенно звучащи притчи за мнителността към самия себе си. 3/5

Слушай в Spotify / Купи от iTunes

HANS ZIMMER – Dunkirk (WaterTower Music)

Сериозна част от впечатляващото внушение на шедьовърa Дюнкерк се дължи на оригиналната музика на Hans Zimmer – честият колаборатор на режисьора Christopher Nolan, който изследва и подчертава хаоса и куража на спасителната евакуация от Втората световна с инструментални композиции, странящи от типичната структура сърцераздирателните блокбъстър композиции е елегични щрайхове и разчитащи предимно на създаване на напрежение с наслагване на различни детайли, досущ като във филма. Да вземем за пример осемминутното препускане в Supermarine, което започва направо с ускорен ритъм от часовниково тиктакане, за да се разгърне незабележимо и изключително бързо до вой от сирени, ударни инструменти, духови и струнни инструменти и директна агресия, преди да кулминира до характерна тема, която би се чувствала добре и в саундтрака на Черният рицар. Макар подобен саундтрак да се вписва трудно извън контекста и военната тематика на филма, за който е създаден, оригиналната музика към Дюнкерк е въздействаща и богато нюансирана музика за тъмните часове, която вкарва нов аспект в идеята за тихо напрежение и отчаяние. 4/5

Слушай в Spotify / Купи от iTunes

© Никола Борисов

Оставете Никола Борисов да използва пребиваването си в Кейптаун, за да снима още една знойна, лежерна и много естествена еротика с чернокосата красавица Десислава Панчева – прелестният модел с диплома по промишлен дизайн с профил мода от Милано, където живее и работи през последните петнайсетина години. Двамата се познават от дълги години и не работят за пръв път заедно, което обяснява и пълната синергия и спокойствие при реализирането на толкова приятни разсъблечени кадри като за събуждане в неделя сутрин. Девойката споделя, че концепцията в началото е била съвсем различна. Слънце, палми, усмихната девойка по бански. Светлината обаче беше перфектна с тези отражения стил Девет седмици и половина и онзи култов стриптийз на Kim Basinger. 

Очевидно, резултатът е доста по-смел от първоначалния замисъл. Еротиката във фотографията е деликатен въпрос. Тя е  магия, напрежение и чувственост, които не могат да бъдат постигнати чрез проста демонстрация на голото тяло. Голата жена в леглото само загатва идеята, допринася за усещането и стимулира съзнанието да донапише историята. Захващаме се веднага по доизмислянето на неочаквания финал в стил oт нещо средно между Alberto Moravia и Roald Dahl.

Фотограф Никола Борисов Модел Десислава Панчева/Ivet Fashion

© Никола Борисов

© Никола Борисов

© Никола Борисов

© Никола Борисов

© Никола Борисов

© Никола Борисов

Англичанинът Tom Mitchell среща молдовката Mariana Salaru и я предразполага достатъчно добре, за да я снима в двуминутно видео по бельо и яке от деним в добрите традициии на анонимни хотелски/мотелски стаи и апартаменти с удобни кралски легла, осветени в особено синьо и абсолютно подходящи за Туйн Пийкс саундтрак от Sky Ferreira, например. Не успяхме да намерим удобни и евтини полети до Кишинев, затова ще се утешаваме само с прелестната Mariana и мислите за един по-хубав живот.

Edgar Wright (Шон от мъртвите, Скот Пилгрим срещу света) e само на 21, когато слуша Bellbottoms на Jon Spencer Blues Еxplosion и решава, че ще звучи като идеален саундтрак на шеметно преследване с коли. Превъртаме 22 години напред и резултатът от тази скромна идея е материализиран във вдъхновен от музиката екшън трилър с хореография от мюзикъл, който обединява две от най-големите му страсти по много лек, приятен и (буквално) забележителен начин. Както може да се пресметне, самият Wright се мотае с идеята на Зад волана (кошмарният бг превод на Baby Driver) доста дълго, преди да я изпробва за сефте в музикалното видео на Mint Royale и тяхната Blue Song. Танцуващият в купето шофьор на обирджии Noel Fielding е визуалният мета прототип на главния герой в сюжет за мълчалив шофьор на бегълци с невинно лице и безизразен поглед ала McQueen и Eastwood, заставен да избира между това, което прави най-добре и това какъв всъщност иска да бъде.

Baby (Ansel Elgort) работи за престъпния бос от Атланта Doc (Kevin Spacey, който планира серия от дръзки банкови обири посред бял ден и държи нашето момче като заложник за старо провинение, което трябва да бъде изплатено със шофьорските му способности. Последните не са за подценяване – освен забележителните си умения зад волана, Baby разполага и с дяволски добър плейлист от крадени iPod-и, който определя цялото му ежедневие и го спасява от непрекъснатия шум в ушите (резултат от фатална автомобилна катастрофа с последици, които не бива да издаваме). И докато героят на Elgort разчита на глухонемия си пастрок за малко разнообразие извън шофирането, дневната му работа включва срещи със закоравели престъпници като Buddy (Jon Hamm), сексапилната му партньорка във всичко Darling (Eliza Gonzalez), борсукa Griff (Jon Bernthal) и хахото Bats (Jamie Foxx) – импулсивeн виртуоз на оръжията, който се явява предзнаменование и основна причина за един объркан обир и дузина проблеми след това.

Всеки, който следи кариерата на Edgar Wright, е наясно, че режисьор като него няма да се задоволи с простичко отдаване на почит към класики като очевидната референция Шофьорът на Walter Hill. Още в първите десетина минути на филма става ясно, че познатата история от сценария ще бъде развита по нетрадиционен начин. Същинската Причината Зад волана да е много готин филм е не брилянтно заснетите екшън сцени с престрелки и преследвания с коли и меко казано колоритните персонажи в бандата на Frank Underwood, пардон, Doc, а страхотната комбинация на музика с движения, която не се среща често. Почти всеки епизод, сцена, маршрут за бягство и всичко останало следват ритъма на мелодии, които се превръщат в екстремно взети завои и манерви по несигурния път на всеки, изправен в ситуация, която изисква много жертви.

Достатъчно е само да се потопим от пръв поглед във встъпителната сцена с банковия обир, изградена изцяло около динамиката на споменатото парче от младежките години на Wright. Bellbottoms е не просто фон, а истинска кръвоносна система на епизод, който се развива съвършено под стриктната хореография на Ryan Heffington, успял да синхронизира движенията на героите според ритъма и особеностите на всяка песен в еклектичния саундтрак. Важността на музиката в Baby Driver си личи и по самия начин на реализиране на продукцията – четири години преди започването на снимките, Wright е готов със скромен списък от трийсетина песни, които да вдъхновят сценария. Това е и най-вероятната причина за добре обмислени и страхотни епизоди като сниманата на един дъх и кадър разходка за кафе под ритъма на Bob & Earle и техния Harlem Shuffle, докато текстът се появява по стени и знаци – същата безпогрешна хореография като откриващата сцена на La La Land (за това след малко) и непретенциозния чар на Аз пея под дъжда в едно, най-малко. Да не пропускаме и великолепните синхрони не само на темпото и ритъма, но и на отделни припеви, които подчертават случващото се на екрана – това е само малка част от моментите, които биха накарали всеки мело/киноман да стисне седалката и да процежда блаженно през зъби Елате и ми вземете всичките пари, шибани гении такива.

Венозното и ненатрапчиво кино в Зад волана обаче няма нищо общо с претенцията и похватите на продукции като La La Land и това е повече от добре. Маскираният като екшън трилър за престъпници и шеметни преследвания с автомобили хит на Wright всъщност е деликатен романтичен мюзикъл без излишната помпозност, който разчита на провокацията на някои от най-базовите и силни човешки стимуланти. Елегантната режиьорска работа и къртовският труд на хореографа Ryan Heffington и режисьора Bill Pope са аналогово чудо пар екселанс. Както споделя дългогодишният оператор и другар на режисьора Pope, Зад волана e постмодерен мюзикъл, в който няма да видите песни и танци на улиците, а как светът реагира на музиката. Досущ както всеки нормален човек би реагирал на припляскването с ръце от Unsquare Dance на Dave Brubeck – с дяволита усмивка.

Зад волана е в кината.

На пръв поглед – поредният Instagram профил с красиви разсъблечени момичета, който не се опитва да освободи зърната и публикува различно съдържание ден след ден. Дяволът обаче се крие в детайлите, защото американската медия Arsenic има завидните амбиции да се превърне в полиформатен канал за забавление на Snapchat поколението не само в Америка, но и по света. Започналият като хоби проект на Amanda Micallef и Billy Hawkins проект понастоящем действа като старт-ъп предприятие и въпреки сериозния първоначален успех и сийд инвестицията от три милиона долара продължава да следва първоначалната си идея да бъде трендсетър за младото поколение. И ако се чудите за какво отиват парите освен за наемане на по-голям персонал и създаване на собствена технология, която да обслужва модела от хората за хората, отговорът е не, не за фотографи и модели. Arsenic се опитва да се идентифицира като автономно движение в социалните мрежи и истински отдадено общество, което приема жени с всякаква форма, размер, цвят на кожата и произход да изпращат своите снимки и видеоклипове без претенции за хонорар, само и само да бъдат част от въпросната общност.

Очевидното възползване от златните дни на нарцисизма и постоянния комплекс на Andy Warhol работи добре – понастоящем Arsenic се радва на близо милион и двеста хиляди последователи само в Instagram, два пъти повече от феновете на Maxim и Esquire, взети заедно или една пета от тези на Playboy – достатъчна причина империята на Hefner да се опитва да ги купи вече повече от година. Причините са ясни – моделите искат да бъдат открити, фотографите нямат нищо против да увеличат своите последователи и клиенти, а големите марки нямат нищо против да си платят за вниманието на една допълнителна аудитория от хора, които харесват истинското, сурово и създадено изцяло за социалните мрежи еротично съдържание от симпатични момичета.

И докато се чудим дали това е бъдещето на модерната еротика, какво се случва със споменатия всеобщ нарцисизъм, какво мислят феминистките, какво ще се случи с хартиените списания, дали ще успеят да прегърнат (успешно) дигиталните формати, дали ще си купуваме само колекционерски издания като Normal и въобще какво можем да очакваме от подобна, привидно демократична платформа, правим един преглед на двайсетина от най-добрите снимки от Instagram-а на Arsenic. За вдъхновение, не друго.

Вчера въобще не се шегувахме, когато определихме Summer Well за единствения читав фестивал наоколо. Само един бърз поглед към групите от афиша на двудневното събитие до Букурещ е достатъчен, за да умили дори и най-ревностния фен на модерен алтернативен рок и синтпоп с добре дезирана депресия, както си му е реда всяко лято.

Феновете на Interpol са такива ентусиасти, че събират най-добрите концертни изпълнения на групата от последните двайсетина години в общи YouTube – сериозен атестат за това какви зверове са на живо. Макар и да имат само пет албума в дискографията (последният от които El Pintor от 2014), Interpol са задължителна група за фестивали, която напоследък издава първите си албуми в луксозни издания и свири дебюта си Turn On The Birght Lights отначало до край. Макар фестивалите обикновено да са подходящо място за едночасови китки, Paul Banks и другите костюмирани другари знаят как да направят концентриран сет с най-доброто от досегашната им кариера.

Metronomy са от онези симпатични синтпоп и електро групи, които успяват да уловят фестивалната еуфория със своите деликатни химни и европейска чувствителност в добрия дух на колеги като Hot Chip и М83, например.

The Kills са една крачка пред The White Stripes в личната Boyscout класация за най-добрите (музикални) двойки в модерния алтернативен рок. Jamie Hince и Alison Mosshart обикалят света в подкрепа на миналогодишния си албум Ash&Ice, но не пропускат да пердашат и прилична част от предишните си хитове в енергичните си концерти.

HONNE ще се впишат идеално и в софийския фест A To Jazz със своя смирен поп с 80-тарска чувствителност и особени джаз, соул и фънк влияния.

Съдейки от горното видео, двойката от Oh Wonder свири деликатна алт-поп меланхолия за свечеряване през лятото.

Английската група Editors трябва да бъде слушана на живо. Епичният рокендрол и по-експериментални композиции могат да бъдат усетени изцяло и както трябва единствено на голяма сцена – гостите на Spirit of Бургас и всички онези, които танцуваха в сръбското море от хора на Exit заради Bones могат да потвърдят. Брилянтно стикована банда.

Оксфордската четворка Glass Animals се опитва да намери своя собствен стил измежду съставките от психеделичен поп, трип хоп, алтернативно арендби и индитроника. Първите им два албума доказват, че се справят никак не зле.

21-годишната Jasmine Lucilla Elizabeth Jennifer van den Bogaerde е взела добро решение да свири своя приятен инди фолк под сравнително по-краткото и мигновено запомнящо се име Birdy. Въпреки крехката си възраст, девойката вече има три албума в дискографията. 

Nothing But Thieves е алтернативна рок група от Есекс с един албум зад гърба си и съвсем нов, който трябва да излезе след малко повече от месец в началото на септември.

Германецът Roosevelt е ремиксирал групи като гореспоменатите Glass Animals и обикалял по турнета като откриващ артист за Hot Chip,  Totally Enormous Extinct Dinosaurs и Crystal Fighters, което е достатъчно добро подсказване за стила на дебютния му албум от лятото на 2016. Младежът има доста успешна кариера и като диджей в голяма част от по-добрите европейски клубове и по фестивали под опеката на базирания във Великобритания лейбъл Greco-Roman.

Summer Well е на 12 и 13 август в парка Domeniul Stirbey в Буфтя на двайсетина километра от Букурещ. Двудневният билет струва 315 леи или 82 евро от офиса на Eventim в София. Билетите струват Повече информация за събитието има тук и във Facebook. Инсталирайте мобилното приложение на фестивала за Android или iOS, за да следите новините и началните часове на отделните гигове.

Когато не снима абсурдистки забавни истории като Как да надебелеем здравословно с Ованес Торосян, режисьорът и сценарист Кеворк Асланян си запълва времето с реклами и награждавани документални проекти като Балкански роял – 20-минутен късометражен филм, който от днес може да се гледа свободно във Vimeo. Идеята на главния герой в последния проект на Асланян се ражда след едно планирано посещение на Петър Димитров в собствения му дом. Дойде у дома, за да оцени пианото на баба и дядо, тъй като бяхме решили да го продаваме – не го ползвахме, а и нито един от нас не е музикант. Димитров отива, оглежда въпросното пиано, изсвирва няколко мелодии и се обръща към Кеворк и приятелката му Розалия Димитрова (продуцент на продукцията – бел.ред.) със сериозното мнение, че не би го продал, ако е на тяхно място. Било страхотно за годините си! Само трябвало да се постегне с минимална инвестиция. Все пак решихме да го продадем. Петър ни увери, че ще дойде с бригадата да го отнесе, след което ще го реставрира и продаде.

Така и става. След по-малко от седмица героите на Балкански роял се появява и отнася въпросното пиано под вещото ръководство на Димитров, който ги ръководи както диригент ръководи своя оркестър. Тогава това ми направи особено впечатление, защото не знаех. Розалия се обърна към мен с репликата, че трябва да снимам филм за него и така! По онова време игралният ми филм Как да надебелеем здравословно пътуваше по фестивали и не ми се занимаваше особено, предимно от страх, че няма да се справя добре. Розалия обаче е достатъчно убедителна и след два-три месеца срещи, три снимачни дни и три месеца монтаж са готови.

Асланян и Димитрова работят с малък екип от оператор и звукар и определят продукцията като абсолютен рокендрол, примесен с класическа музика и класически инструменти. Това личи и в самия филм, в няколко момента се виждат както бума (пухестият голям микрофон на звукаря – бел.ред.), така и целият екип в най-различни отражения. Има кадри от три различни камери, една от които е на телефон. Непретенциозно и насочено към човека. Опитали сме се да следим и разказваме за Петър през неговите действия в ежедневието, а не толкова чрез диалога. Стремях се да го покажа такъв, какъвто е – търпелив мечтател! Няма да е зле да намерим по един такъв във всеки един от нас.

Луксозното подразделение на Nissan не се слави с каквито и да било традиции във Формула 1, но това не му пречи да посегне към златната ера на великото автомобилно състезание с концептуален електрически роудстър в стила на старите болиди от 40-те години. Prototype 9 на Infiniti изглежда като подготвен специално за конкурса за автомобилна елегантност в калифорнийския Пебъл Бийч и не бива да предизвикава никакво снизхождение, дори напротив. Японците са се постарали с проектирането на автомобил с открити колела, който изглежда като някакво мета завръщане в бъдешето и уважение на историята от дистанция на няколко десетилетия.

Макар, както вече отбелязахме, компанията да няма директни заслуги и сериозен опит в моторните спортове, Prototype 9 е вдъхновен от началото на японския моторен спорт и създадения специално за състезания Prince R380, който неколкократно чупи рекордите за скорост през 1965 преди да запише победа в Гран при на Япония през 1966 на пистата Фуджи и да изчезне от хоризонта след сливането на производителя Prince Motor Company с Nissan. Легендите за него обаче явно съвсем не са забравени, защото любителската идея от извънработното време на дизайнерите и инженерите на Infiniti е прерастнала в болид с напредничаво задвижване от прототипен електромотор с 148 коннски сили, максимална скорост от 170 км/ч и ускорение от 0 до 100 за 5,5 секунди.

Силуетът на изградената от цяло парче метал каросерия очевидно е вдъхновен от въздухоплаването и конструиран от стоманени панели върху стоманена рама. Детайлите на дългото аеродинамично торпедо с открит кокпит са изчукани от майстори такуми, които са запазили познатите от серийните модели на Infiniti решетка с двойна арка, хриле на акула зад предните колела, мускулест преден капак и остри линии, простиращи се от предницата назад. 19-инчовите колела с централно захващане и тънки спици са обути в състезателни гуми, а тапицерията е покрита от черна кожа с контрастни червени шевове.

Повече от ясно е, че Prototype 9 е по-скоро интересен маркетингов проект и инженерна страст, които отдават почит към една отминала и непозната епоха за Infiniti и най-вероятно ще направят доста добра реклама на марката по изложения, а и по принцип. Едва ли ще го видим на живо по улиците в бъдеще, затова трябва да се задоволим само със снимките от японската фотосесия на прототипа и разказите на очевидците, успели да го зърнат на изложението в Пебъл Бийч.

Оbaro Ghostpoet Ejimiwe продължава да спазва собствения си цикъл за нов албум и екстра качество на всеки две години със своя четвърти Dark Days + Canapés – многозначителното бохемско име, зад което се крие обичайната свръхсила на MC-то от Ковънтри с душа от Бристъл и адрес в Лондон да записва особено характерна и много мелодична индитроника в духа на своето време. Обитаването на тъмните краища на модерната независима музика във Великобритания винаги му е позволявала да експериментира със звука и лиричното жонглиране на крайно интимни и много социално значими и обществени теми и проблеми с ловкостта на мъдър магьосник от барове в крайните квартали, който създава своя собствен прочит на 90-тарските апокалиптични предзнаменования и напушена клаустрофобична атмосфера на трип-хоп легенди като Tricky и Massive Attack.

Хубавото при тази определена носталгична реакции срещу обезпокояващата несигурност на времето и личните тревоги при Ghostpoet е, че е прекалено талантлив, за да се отпусне с обикнов преразказ на класическия трип-хоп на своите вдъхновители. Мрачният ритъм на този 90-тарски стил е ясно доловим в Dark Days + Canapés, но заменен с много по-разнообразна комбинация от бийтове, семплирани и изсвирени на живо инструменти, които лакатушат от спокоен фънк през симфонични отбивки и накъсани инструментални епизоди, свързани в едно общо цяло по безупречен и на моменти експериментален начин от великолепните мелодии и баритон на Ghospoet. Няма и следа от мимолетния позитивизъм в предходния Shedding Skin – новият албум на Ejimiwe е минорна симфония и идеален саундтрак за живота, който я е вдъхновил. Положението не е съвсем на умирачка, дори напротив. Ghostpoet просто умее да създава много медитативни и дори пасторални студени пейзажи дори когато натискала педала по-бърз ритъм в сингли като политическото Immigrant Boogie.

Копродуцентът и китарист в албума Leo Abrahams (Brian Eno, Karl Hyde от Underworld и David Holmes) успява да му помогне със споменатите клаустрофобични завои и комбинирането на противоречиви и откъснати една от друга мелодии и звуци с живи инструментали от китара и спорадично пиано по начин, който изисква много слушания и разкрива различни нюанси с всяко следващо пускане. Many Moods At Midnight започва с френетична китара и драматично пиано, за да прерастне в тазгодишния мегакрасив Meltdown и да препуска непрекъснато преди да затихне отново с пиано и на пръв поглед несъвместими един с друг електрони звуци. Мета кънтри баладичните акорди на Trouble + Me се сблъсква челно с нахъсаните речитативи и китари на Freakshow и затихват във вглъбеното самосъжаление на Blind As A Bat…, a Woe Is Mee звучи като взето назаем от най-силните години на Tricky (I had a dance with the devil, I couldn’t keep his pace), без това да е ретроградно. И още как. Контрастът между отчаянието в Karoshi (bloodshed and wailing, for what) и представата за давещите се бежанци в Immigrant Boogie e най-силното качество на последния албум на Ghospoet, а именно онази объркваща способност да прескача незабележиво напред-назад между темите от своето сърце и нещата, които го притесняват в съвременно общество. Всичко това върху изключителна музика, както обикновено.

Dark Days + Canapés (Play It Again Sam) е на пазара.

Редовните посетители на уебсайта Portraits of Girls са свикнали да получават своята модна и еротична фотография директно, без допълнителни материали, без реклами, без нищо, което да разсейва окото и (мръсното) подсъзнание. Фотографът и създател на медията Bruno Maric следва примера на дузина свои колеги като Polanski и пренася същата естетика и замисъл в първия брой на едноименното списание Portraits of Girls: Natural Beauty – симпатичен алманах от 136 страници с ексклузивните истории на 11 фотографи от седем различни страни, сред които забелязваме познати и непознати имена като Alexander Meininger, Andrea Massari, Brad Gregory, Dominic Clarke, Javier Lopez и Will Vendramini.

Мотивацията на Maric е, че просто иска да остави нещо осезаемо и реално в ръцете на своите читатели, защото не иска да се превръщаме в общество, което консумира фотография само през своите всевъзможни екрани. Темата за естествената красота си идва съвсем естествено покрай първоначалния му проект с интернет страницата и умението на представените фотографи да снимат красивите момичета не само като модели, а и като различни индивидуалности. Мислех си, че ще се получи добре да представим как всеки един от тях снима естествена красота според досегашния им опит в и извън модната индустрия. Така и става.

Първият брой на списанието Portraits of Girls (136 страници, меки корици, ограничен тираж) струва $20 и може да бъде поръчано онлайн тук.

Zara трябва да целуват ръка на Balenciaga, Martin Margiela и Melanie Griffith за приятната тенденция да обличат работещите момичета и елегантни девойки с добри карирани сиви блейзъри (80 лева) и панталони цигара (50 лева) и далеч по-доминиращи рединготоподобни светлосини сака с едно копче (100 лева) и широки панталони с басти (60 лева) – дори и само заради широките ревери, висока талия и силует с по-дълги и отпуснати свободно пропорции, които доминират на снимките по-горе и превръщат всяко момиче в самоуверена и много модерна 80-тарска красавица, независимо дали работи в банка или танцува по малките часове в някой бар с павирана улица отпред. Естествено, ако напреднете с този елегантен стил и искате да минете на следващото ниво, нищо не пречи да се отбиете при Петър в Black Market или Иван в Drago & Rado за ушиване на властни костюми с най-добрите възможни платове в града.

Кариран блейзър, 80 лева

Сако от креп с широки ревери, 100 лева

Шестият брой на Polanski започва от идеята на неговите анонимни създатели за модерните предградия и предположението какво ще получат, ако използват само думата suburbia за ориентир на своите автори. Както обикновено, не получават никакви текстове, а само мултидисциплинарни проекти от фотография и илюстрация на двайсетина имена, които харесват и успяват да се впишат в темата. Беше ни интересно да видим как различни творци от всевъзможни части на света ще интерпретират темата за suburbia и искахме съдържанието да е разнообразно, въпреки общия мотив в цялото издание. Както се вижда, резултатите са крайно разнообразни и напоени от онази деликатна, дискретна, артистична и много привлекателно женска еротика, манифестирана в различни формати и изпотяваща всяка длан с всяко следващо разлистване на Polanski.

Новият брой на Polanski (192 страници, меки корици, 500 копия) струва $28 и може да бъде поръчан онлайн тук.

Не правете грешката да съдите за новия албум на Queens of The Stone Age още от феноменалната обложка. Удобното първосигнално предположение как кралички на каменната ера са се превърнали в заслепени от дявола и невиждани досега адови злодеи под вещите поп пръсти на Mark Ronson не е близо до истината. Личната митология и обожествяване са задължителен елемент от арсенала на всяка рок звезда, но Joshua Homme, този великолепен риж Elvis, няма време са подобни работи. Все пак говорим за артист, който може да засрами всеки работохолий с невероятната си продуктивност. Villains е седмият албум на Queens of The Stone Age, освен него има още четири на Eagles of Death Metal, един на Them Crooked Vultures, един божествен за Iggy Pop, една дузина EP-та и безброй други колаборации, които отнемат много време, за да бъдат изброени. За щастие, количеството очевидно не е за сметка на качеството – Villains е бясна глем дискотека на стоунър рок група, която иска да танцува мачистки за мъжете и разтапящо за бедрата на жените.

Наследникът на пустинния стоунър рок в …Like Clockwork от 2013 не се бави много, преди да вкара танцувалния Mark Ronson-ов грууви ритъм (с душата на задушен Uptown Funk по собствените думи на Homme) в откриващото Feet Don’t Fail Me, започващо със заблуждащ индустриален шум, преди да ескалира до семплирани режещи китари, космически синтезатори и стакато барабани като фон на обичайния фалцет на Homme. Има и краутрок ритъм и мелодии на стероиди, прихванати и впоследствие модифицирани покрай дългото турне и работа с Iggy по Post Pop Depression, има го и ZZ Top-овия тираджийски рок на попърс в The Way You Used To, не можете да минете и без добрия стар и бързо запомнящ се минималистичен рок риф (Domesticated Animals), който изнася цялата песен.

Няма как да не превъзбудите от лудешкото препускане, което може да изкара въздуха на всеки (Head Like A Haunted House), не липсват и по-бавни мазни парчета като психиделичното Hideaway. Въпреки скоростното темпо, повечето парчета не падат под пет минути и не доскучават, дори напротив. Което ни връща обратно към препоръката от началото на ревюто да не възприемате буквално нито обложката на Boneface, нито името на седмия албум на Queens of The Stone Age и отделните песни. Josh Homme многократно е повтарял, че възприема този свой проект като много приятен ескапизъм от ежедневните простотии, които го заобикалят в Америка. Съдейки по стегнатия грууви стоунър рок с богати китари и синтезатори във Villains, хич не му е зле.

Villains (Matador) е на пазара.