Вървим бавно, но славно към дебютното EP на Стругаре с видеото към Америка – сниманият за по-малко от ден клип на режисьора Васил Витанов и оператора Теодор Фичев клип по авторския инструментал и истинската история на уличния поет, която чухме за първи път около участието му преди Saul Williams преди месец в София. Америка не е кавър на Liima, но действа като достойно продължение на Кучеядекуче. Богатият на детайли и плочи на The xx, Kraftwerk и FKA twigs е готина илюстрация на мрачната и откровена градска история на Стругаре. София може да го ужасява, но музиката му определено очарова града и особената обстановка на стари аристократични апартаменти с котки и пълнени пилета.

Забравете за момент желанията за албум с нов авторски материал или молитвите за джем сешън с Jack White, слуховете за какъвто си циркулират в пространството от доста дълго време насам. Първият студиен албум на The Rolling Stones повече от десетилетие след A Bigger Bang е размазващо енергичен и чудно добър поклон пред чикагските блус стандарти. Имайки предвид историята на групата и ушеизвадното основно вдъхновение за мръснишкия им рок, няма как да останете изненадани от перфектния начин, по който е изсвирен всеки един от дванадесетте кавъра в Blue & Lonesome. Завръщането към истинските корени на групата със същата енергия и без огромните сцени, пиротехника, гаргатюански мащаби и рециклиране на вечните хитачки разкрива добре познатата, но леко позабравена страхотна химия между Jagger, Richards, Wood и Watts – страшно енергични типове въпреки възрастта и възможността да не правят нищо ново и запомнящо се до своята смърт, но способни да запишат жесток, изчистен и солиден блус албум само за няколко дни като шибани професионалисти.

Звукът на комбото звучи първично и непреднамерено по автентичен начин, съскането на звукозаписна лента в началото и края на всяка песен и студийните разговори на музикантите в някои от паузите също добавят още естественост и доказателства за спонтания характер на всичко около Blue & Lonesome. Естественото усещане на бледите хилави англичани към този типично американски и ревностно защитаван жанр винаги е било забележително. Дрезгавият глас на Jagger звучи още по-дълбоко и без каквото и да било напъване за постигане на желания ефект. Стегнатите китарни сола са в основата на повечето песни, за да демонстрират най-добрите страни на Richards и Wood, но и за да подчертаят доста приличната хармоника на Jagger, за която сигурно сте забравили. Blue & Lonesome е от онези албуми, заради които си сипваш моментално поне едно голямо уиски и започваш да размишляваш за житейските истории в повечето текстове и аналогичните случки в собствения ти живот. Извън чисто егоистичната оценка обаче, искреното Jagger-ово Was that OK? от финала на закриващото парче I Can’t Quit You Baby заслужава силно положителен отговор. Има място за старите кучета и още как. Какво ще ги правим занапред и дали скоро ще звучат толкова добре, колкото в един такъв албум с кавъри? Ще видим.

Подобна музика обаче винаги си върви с необходимата емоция, независимо от обстоятелствата. Записаният преди година в British Grove Studios албум се случва съвсем планирано в една от дупките през последното турне на Stones и въпреки това не звучи предвидимо или внимателно пресметнато, а дори напротив – скепчитното определение за вероятна лебедова песен и затваряне на кръга от групата е сритано в ъгъла още с първите рифове и Jagger-oва хармоника на откриващото Just Your Fool. Blue & Lonesome не е обикновена носталгия, сбогуване или семпло отдаване на почит към титаните от тяхната младост, а просто звукът на четирима вековни приятели, които се забавляват истински помежду си за пръв път от много време насам. Спонтанният характер на звукозаписа е допълнени от списък с най-запомнящите се парчета на Jimmy Reed, Willie Dixon, Eddie Taylor, Little Walter и личния им любимец Howlin’ Wolf и връща вниманието към страстта към блуса от ранните години на The Rolling Stones, пропита в сърецето и душата на тяхната музика през цялата им кариера. В джемсешъна на четворката без много повторения се включва и дългогодишния им концертен басист Darryl Jones, койбордисттите Chuck Leavell и Matt Clifford и записващия наблизо Eric Clapton, който участва със своите китари в две от парчетата.

Blue & Lonesome (Polydor) е на пазара.

2016 може и да е кофти година, но 2017 може да започне повече от добре с малко първокласна, чувствена и вдъхновена от 70-тарската естетика на PIrelli красива еротика. Nu Muses e колекционерски календар с голите кадри на дванадесет от най-поразяващите и сравнително неизвестни модели, които позират непринудено в чест на забравеното изкуство на класическата арт еротика и елегантността и романтиката в женските форми.

Неколкомесечният кастинг за нови музи на модния фотограф David Bellemere (Lui, френските издания на Vogue и Playboy, Victoria’s Secret) и издателя на Treats! Steve Shaw очевидно е дал превъзходен резултат. Впечатляващите девойки Alejandra Guilmant (Мексико), Anna Wolf, Ebonee Davis, Jessica Clements и Rachel Cook (САЩ), Ariela Oliveira i Isabella Boemeke (Бразилия), Janine Tugonon (Филипини), Keilani Asmus (Холандия/Индонезия), Nidhi Sunil (Индия), Sabina Karlsson (Швеция) и Vika Levina (Русия) се снимат смело в екзотичния карибски курорт Casa Kimball в Доминикана, за да останат в историята с впечатляващи кадри от невероятно красиво място, които са по-чисти, невинни и пленяващи от цялата еротика на 2016, взета заедно.

Мислите, че вече сте виждали най-скъпия еротичен календар в света? Помислете пак. Nu Muses пристига в изключително ограничено количесто и три отделни версии, най-скъпата от които съдържа 24 оригинални снимки с подпис на фотографа, сертификат за автентичност и кутия от кожа и лен за скромните двадесет хиляди долара. Внимавайте да не се главозамаете не само от снимките, но и от цените на отделните пакети. За щастие, гледането на задкулисното видео от снимките в Доминикана си е напълно безплатно.

Календарът Nu Muses струва умопомрачителните $1000, $10000 или $20000 и може да бъде поръчан онлайн тук. Документалният филм за календара под името Nude излиза през 2017.

Amy Hood изглежда едновременно притеснена и свръхенергична, докато разказва въодушевено по Skype за последните няколко месеца от своя живот. Втората седмица от декември се очертава особено натоварена за жена, която балансира успешно между кариерите на художник, графичен дизайнер, арт директор и пищен модел с лоялни последователи и десетки публикации в най-добрите независими списания за еротика. Очарователната и смъртоносно руса мадама Hood е на прага на първата си самостоятелна изложба в Ню Йорк и вече може да се похвали със своята собствена издателска компания Viscous Publications и нейното първо NSFW издание Cult Classic – привлекателен поглед към окултните ритуали на 60-тарски и 70-тарски гламазонки с тъмна страна, които се опитват да видят светлината.

В новото начинание на Hood си има достатъчна доза от абсолютно всичко: сериозен секс, шокиращо насилие, отчаяна и преданост и непрекъсната провокация към съзнанието и мисълта, както си му е реда. Есетата на няколко брилянтни приятелки на Amy като културния историк Laura Mcklaw Helms и писателката Stacey Mark, заедно с наситената чувствена фотография на Madison Kreiger анализират феномена на всевъзможните религиозни и попкултурни култове от първите десетилетия на следвоенна Америка и годините на социални вълнения, смъртоносното семейство на Charles Manson, преподобния Jim Jones и неговите последователи от Народния храм.

Както можете да се досетите обаче, Cult Classic не е научна публикация, а доста знойно издание с участието на красивите модели като Bodhi Rose, Zanah Marie, Diandra Godiva и Ana Corbi, които разкриват Cult of the Femme – фотоистория за отвлечена актриса и ококорени полуголи жени в служба на своя харизматичен лидер. Как да не вълнуваме от възможността да разберем кой точно е способен да обладае съзнанието на две млади красавици и да ги накара да отвлекат холивудска старлетка за малко ритуален секс и жертвоприношения в калифорнийската пустиня?

Какво те влече към окултното и зловещите мистерии? Винаги съм имала един определен мрак в себе си, съчетан с любовта към филмите и киното. Когато реших да направя такава книга, съзнанието ми съвсем естествено започна да препуска към много различни идеи за такава сложна история. Исках да изследвам преклонението в различните култове, като провокирам мисленето на хората и едновременно с това ги забавлявам до степен, до която не са предполагали – общо взето, да разширим колективното съзнание на обществото извън приетите норми, водещо начало в работата ми като цяло.

Как се запозна с фотографката Madison Kreiger и защо реши да снимаш с нея? Моят прекрасен мениджър по производството Rachel Daily ми показа нейната работа. Естетиката й се връзваше идеално с моята цел. Търсих най-добрия възможен човек да реализира моята визия много продължително, но появата на Madison предопредели избора по съвсем естествен начин. Тя е много талантлива и креативна, да не говорим, че и двете сме маниаци на тема филмова лента – аналоговата фотография беше необходимо изискване още от начало. Не се познавахме предварително, но се свързах с нея и тя се нави да участва в проекта много ентусиазирано още с второто изречение.

Разкажи ми още нещо за останалите героини в книгата и самите снимки? Обичам тези момичета! Всяко едно от тях е толкова красиво и индивидуално. Отидох в Ел Ей, за да създам цялата история в изданието, цялата тази мечта и исках да отведа всички замесеси на едно лудо приключение с мен – за щастие, всички бяха навити! Самите снимки бяха много напрегнати, защото бяхме притеснени с времето при някои определени и важни за историята моменти от ключова необходимост за мен. съвсем естествено, изникнаха и доста проблеми заради мащаба на цялата продукция, но накрая всичко си дойде на мястото и то по какъв начин само!

Какъв е саундтракът на Cult Classic?

Сигурна съм, че забравям още доста подходящи парчета…

Има ли място за мъже в Cult Classic? Преди да започна да работя по това издание потърсих най-талантливите и способни хора, които разбират и могат да реализират моята идея по най-добрия начин. Нямам предубеждения спрямо пола, просто в този конкретен случай най-квалифицираните се оказаха жени. Разбира се, има една шепа мъже, които подкрепиха създаването на тази книга по всевъзможен начин.

Cult Classic (56 страници, меки корици, 250 бройки, Viscous Publications) на Amy Hood струва $36 и може да бъде поръчано онлайн тук. Красавицата открива и свoята първа изложба Cauchemar на 8 декември след 19:00 в нюйоркската галерия Okay Space.

90-тарска носталгия се завръща с добрата стара мешка – онзи сак за съхранение на бойното снаражение и личните вещи на руските пешаци, който влиза като задължителна част от униформата на руската имперска армия през 1874 и не се пенсионира дори от редиците на сержантите и пехотинците в СССР, страните от Варшавския договор и родната казарма. Руската майка на американските полеви сакове печели симпатии с минималистичната си правоъгълна форма от водоустойчив плат, външен джоб за тоалетни принадлежности и ремъци за спален чувал, но съвременните поколения я асоциират предимно с младежките контракултури и тяхната неумолима склонност да си присвояват войнишки класики като символ на бунт.

За Зорница Русева мешките винаги са били едновременно мили и далечни. В края на 90-те години все още имаше ясни стилове в музиката и модата и точно тогава мешките някакси изпаднаха извън стиловия радар на следващото поколение и така и не се завърна, както направиха кубинките и бомбърите, примерно. Първите осем мешки (65 лева) на девойката и нейната марка за ръчно изработени унисекс чанти Meshka (удобно – бел.ред.) са изработени от черен памучен плат с допълнителен хастар, един вътрешен голям джоб за повече сигурност и по-широки и по-къси презрамки за по-малко прежулване на раменете, очевидно. Настоящият модел на Русева следва точните размери и кройки на оригиналната мешка от неизвестен руски учебник с горните модификации, резултат от полевите тестове на първите прототипи.

Традиционното персонализиране на този модел при Meshka започва с няколко модела с Jackson Pollock-ови петна от боя, докато останалите разноцветни модели са готови са усилено драскане, нашивки и други екстри. Следващите мешки ще имат повече цвят и върху тях ще пише Purity Ring и Mental Architects. Надявам се да нямат нищо против, особено вторите. Откъм дизайн е точно толкова гениална и неповторима, колкото преди. Опитах се да отдам нужното уважение на нейното минало, да й позволя да го загърби и да й дам шанс да прекара малко време в компанията да нашето десетилетие. Мешката си е същата, сега просто е малко по-подготвена за живота в града.

Следим отблизо, много внимателно и с леко подозрение развитието на младите ентусиасти и опитни инженери от клубовете по роботика в страната – все пак това са част от хората, които след някое и друго десетилетие ще създават хуманоидните роботи за българския Западен парк, интелигентните роботи за операционните на Пирогов и свръхтехнологичните совалки за космодрума във Варна, как иначе? Дотогава младите и нетолкова млади робо екипи загравят с поредното издание на Робо Лига – четвъртото национално състезание по роботика за аматьори и професионалисти, които ще се надпреварват в интересни дисциплини като мини сумо, следене на линия, супер линия, лабиринт по линия, 3D лабиринт, свободен стил и съвсем новите категории Drone arena и LEGO challenge. Казано по друг начин – осемчасов маратон за технологични спецове или роботска вакханалия в борби до смърт. Остава само да видим кое от двете.

Националното състезание по роботика Робо Лига е на 17 декември в Интер Експо Център от 09:00 до 17:00 часа. Входът е свободен. Повече информация за събитието има тук. Видеоклиповете от досегашните издания са тук.

Последните няколко километра на магистралата между летище Никола Тесла и сръбската столица Белград дават да се разбере какъв ужас ни очаква в града. Не че имаме нещо против него, дори напротив – източноевропейското гнездо на престъпно красиви жени и страхотна кухня страда от брутален трафик в средата на седмицата, който би обезсмислил напълно целта на нашето посещението. А именно – тестово шофиране на обновената злобна годзила Nissan GT-R за 2017, която пристига с нов външен и вътрешен дизайн и дузина подобрения в най-ключовите места. Подобен мощен и (както се оказва) много лесен за управление звяр (стига да внимавате) може да бъде изпитан най-добре единствено и само на затворена писта, но не и по натоварените улици на великия Белград. Така и правим. Едночасовият полет с двувитлов малък самолет на Air Serbia ни оставя достатъчно време за размишления върху предстоящия тест на пистата в националната академия за шофиране Навак – симпатичен автомобилен център с любезен персонал и дузина тестове за пишман и професионални шофьори, които се пробват на симулатори за челен удар, тренажори за бързо въртене на волана и скорост на реакциите и още по-забавен тренажор за превъртане през глава в купе, илюстриращ ползата от пътуване и шофиране с предпазен колан и на четирите места в автомобила. Както и да е, дошли сме само заради пистата.

GT-R не е стандартната скъпа/гъзарска/известна/нахална спортна кола, след която сте свикнали да заглеждате по улиците. Богатата история на японския хегемон от завода на Nissan започва още през 1969 и може да се похвали с шест поколения и десетки успехи по автомобилните състезания. GT-R е онова ниско, спортно и малко зверче с възпитан гърлен рев, което не се натрапва излишно, не се бори отчяна с най-известните и бързи бегачки на пазара, но печели слава и отдадени фенове с вниманието към всеки детайл под капака и в купето. Все пак говорим за шампиона в Super GT GT 500 (2011 и 2012), Super GT GT 500/300 Series (2015) и 12-те часа на Батхурст (2015). Треперим лекичко при мисълта да шофираме брутално животно с 570 конски сили, което струва няколкостотин хиляди лева и се изстрелва пъргавичко до 100 километра за някакви си 2,7 секунди. Така де, досега не сме карали автомобил с толкова много кончета под капака, нито пък такъв с 3,8-литров, 24-клапанов V6 битурбо двигател, сглобен на ръка в чиста зала само от един механик.

Черният GT-R на старт-финала в Навак е пипнат сериозно за по-добра аеродинамика – нов капак на двигателя за по-плътно притискане към пътя при висока скорост, нови брони и дневни светлини, увеличена радиаторна решетка за по-добро охлаждане на мотора без увеличаване на челното съпротивление, ковани лети джанти и секси задница с кръгли стопове, две двойки титаниеви ауспуси и същата броня като на стероидната годзилка GT-R Nismo. Интериорът на купето също е минат – по-скъпи материали, мека кожа напа, 11 алуминиеви бутони за  навигационната и аудио системи и пера върху волана за превключване на предавките на 6-степенната трансмисия с двоен съединител, само и само да не си сваляш ръцете в средата на завоя.

Обиколките на Навак няма да са солови и слава богу. Предварителният инструктаж е от бащата на рали шампиона Митко Илиев, управител на софийската Академия за безопасно шофиране и бивш състезател Владимир Илиев. Навигатор пък е Марко Стойчев, друг млад рали състезател с един милион занимания, чийто ментор е Митко Илиев. Марко изглежда весел и напълно възстановен от бруталния удар в дърво по време на Велики Преслав съвсем скоро – факт, който разбираме много преди да се разделим, но няма нищо. Бонетата и автомобилните каски са задължителни, а самият Стойчев навигира с усмивка без видимо да се стряска от непознатия дългуч с нулев опит в шофирането на подобни извънредно мощни автомобили на писта. Системата за активен контрол на звука (убийство на нискочестотни звуци + три различни режима за нагласяне на рева от ауспусите) си казва думата, но двигателят на GT-R-ът няма как да не изпълва купето и превъзбуденото съзнание още от начало. Черният Nissan боботи смирено по време на опознавателната обиколка на трасето, но само за кратко. Залепването плътно за седалката и звукът от ускорението, въздушната струя и мощния рев на мотора се усещат най-добре на дългата права. Ситният неспирен дъжд очертава най-добрата траектория. Не че всичко върви перфектно и нямаме резки спирания, завои в последния момент и други аматьорски неща. Марко обаче настоява да натиснеш педала до и да си гледаш спокойно напред, за да усетиш за какво става въпрос. Според него няма място за тревога, защото завоите на подобна писта се взимали с 60 километра без проблем. Хубаво…
– Не се притеснявай, много лесно се кара. Подобрили са стабилността в права линия при висока скорост и са ти необходими много по-малко корекции с волана спрямо миналогодишния GT-R. Натискай сега.
– Ок.
– Натисни до долу.
– Ок.
– До долу, момче! А така. Гледай само напред и дръж правата. 180, 190, 200. 220, 230, екстра вървим.
– Спирачки, нещо?
– Аз ще ти кажа кога.
(след още няколко секунди, вече леко притеснено) – Спирачки, нещо?
– Още малко… (няколко секунди по-късно, леко изпотен шофьор) Хайде сега плавно убий скоростта и влизай спортно в завоя.

Адреналинът от следващите три скоростни обиколки с мръсна газ, повишено внимание, приятел разговор по същество и перфектна навигация от ухиления Марко могат да се сравнят само с името на Adriana Lima върху дисплея на телефона – постижим само в една алтернативна вселена, в която можем да си позволим да яздим черни играчки с велика аеродинамика в контролирана среда. Истината обаче е, че нито един от другите колеги на теста не е автомобилен състезател и едва ли може да натисне колата по начин, който да изкара целия й буен нрав наяве и право в корема. Според официалната спецификация, новият GT-R демонстрира своето невероятно мъжество по време на завиване на тестова писта, преминавайки 4% по-бързо в сравнение с предходния модел. Едва ли щяхме да го разберем, ако не се бяхме повозили и като пасажери за още четири обиколки с Марко. Състезателното преминаване по Навак е смес от огромен адреналин и лек шок за неподготвения вестибуларен апарат, който не е свикнал на подобни ускорения и странично натоварване и реагира със стягане на гърлото, стомаха и леко гадене. Успокояващата сила на меката топлина от загрятите автомобилните гуми след това обаче е сериозен знак, че препускането заслужава всяка секунда.

Цената на Nissan GT-R 2017 започва от 195 хиляди лева, тази на Nismo версията – от 360 хиляди лева. Повече подробности има тук. Boyscout пътува до Сърбия по покана на Рено Нисан България.

Простете за първосигналната асоциация, след малко ще стигнем и до нея. Германов и Горанов ни запознават с непознатата досега дискретно настъпващата на български етикет за костюми Elite Collection – търговската марка на шуменски производител на мъжка конфекция с две колекции от неназован дизайнер, две кампании на споменатите младежи зад гърба си. Каталогър за последната есенна-зимна колекция издава очевидния стремеж да ни спечелят с базова класика (тъмносиньо, сиво, райе, къси блейзъри с външни джобове) и лека игра с комбинирането под формата на разменени сака и панталони (сиво/зелено сако с черен панталон изглежда екстра) и смъртоносна елегантност с пуловери с поло яки вместо ризи.

Съдейки по лансирането на дебютирала този сезон линия Elite Black за бизнес и по-формални костюми с повече детайли и по-добри материи, марката опипва пазара и играе на сигурно с класически кройки, цветове и откровено поносими цени, но едва ли ще изпусне възможността да се насочи и към по-младежката аудитория от елегантни професионалисти с положително отношение към костюма, а защо не и към кройките за по-масивно телосложение и персонални поръчки. Засега обаче ще се задоволим с тънки ревери, вталени кройки, наситено зелено и най-важната плетка за сезона, а именно тънкият пуловер с поло яка. Steve McQueen никога не греши.

Elite Collection са в София на бул. Витоша 118 и онлайн тук.

Calvin Klein има два смъртни гряха в дизайна на част от мъжката колекция обувки. Брандирането с името на марката и наличието на страничен цип от вътрешната страна за по-лесно обуване на високите модели са жесток страстоубиец не само за минималисти, но и за всеки нормален човек без особено трудности с навеждането. За щастие, и двете недоразумения са пропуснати при дизайна на жестоки черни кожени кларкове (255 лева) – отчайващо красиви обувки с невероятно изчистен класически силует и извивки, лъскава телешка кожа отвън и отвътре, дискретни здрави шевове и изразяни правоъгълни дупки за плоските, промазани връзки. Единствената уловка в тази съвършена комбинация е лесно ранимата подметка от гьон, която предполага придвижване с автомобил, за да не се съсипят по-бързо от очакваното. Каквито и недостатъци да измислим, такъв секс в черно, защо не?

Два от най-силните албуми на 2016 излизат именно в края на годината през декември. По приятно стечение на обстоятелствата или щастливо съвпадение, трябва да говорим и да слушаме напоително страхотните записи на двама от (както се оказва без особена изненада) най-големите новатори в съвременната поп, хип-хоп и соул музика – Childish Gambino и Kid Cudi. И докато първият от двамата прави вероятна най-силната година в кариерата си след огромния успех на сериала Атланта, Scott Mescudi успява да се изгуби и намери отново само в рамките на няколко месеца. Браво и на двамата.

CHILDISH GAMBINO – Awaken, My Love (Glassnote)

Първите два сингъла от новия албум на Childish Gambino бяха категорично заявка за завой в музикалната посока на актьора, продуцент и рапър Donald Glover, който досега се задоволяваше предимно с речитативи и по-стандартен хип-хоп. Не че през годините Gambino не е правил забежки към по-интересно звучене, но едва ли допреди излизането на Me and Your Mama и Redbone някой е очаквал да го види в ролята на автор на гигатски по размерите и своята реализация опус от психеделичен фънк, соул и арендби с убийствени фалцети и пеене, повтарям, пеене, а не речитативи. В Аwaken, My Love! Gambino се проявява не само като отличен певец, но и като продуцент, композитор, лидер на бенд и въобще леко ренесансова личност ала Chance The Rapper – артист, който тепърва ще разкрива нови вселени от неподозирания си талант.

И докато основният въпрос след първите няколко преслушвания бе откъде ги вади тези страхотни Prince-оподобни и D’Angelo-подмокрящи фалцети, то скорошното му поразяващо изпълнение на Redbone в шоуто на Jimmy Fallon разсея всякакви съмнения дали и доколко гласът му е моделиран. Де да беше само това! Awaken, My Love! e фантастичното 49-минутно приключение на очевиден мултиинтрументалист в позабравената ненормална част на добрия стар фънк, което не само надгражда, а буквално отнася предишните му албуми от конвенционален рап с амбициозни и емоционални психеделични, искрени и определено космически мелодии и истории както никога досега. Бягаството от конвенционалната структура и жанровите ограничения не пречи, дори напротив – липсата на откровени и запомнящи се от първо слушане хитове позволява постепенното задълбаване в многопластовия характер на всяко всно от единадесете парчета в страхотния албум на Gambino.

Слушай в Spotify / Купи от iTunes

KID CUDI – Passion, Pain & Demon Slayin’ (Republic)

И на Cudi, както и на всички останали през 2016, не му е лесно. Смразяващата критика на миналогодишния му албум с алтернативен рок Speedin’ Bullet 2 Heaven го хваща не толкова неподготвен, колкото изненадан от това дали въобще има фенове и кои са хората, които го слушат. Дългогодишната му депресия и борба с мрака се засилва още повече – състояние, ескалирало след няколко Twitter войни и нападки към колегите в индустрията. Кулминацията – искреното обръщение към феновете  всички останали, публикувано във Facebook малко след като се е настанил доброволно в рехабилитационна клиника, за да се лекува от тежка депресия и суицидни мисли. Истинската изненада за него през последните дванадесет месеца е наистина как е успял да преживее цялата драма и да намери време да запише последния си албум Passion, Pain & Demon Slayin’ за по-малко от 180 дни до средата на август.

Passion, Pain & Demon Slayin’ e наистина дълъг 90-минутен албум, който е продуциран от дългогодишните колаборатори на Cudi в лицето на Mike Dean и Dot da Genius. 19-те парчета в очевидно концептуалния диск на Cudi са разделени в четири основни действия, озаглавени в траклиста като Tuned, Prophecy, Niveaux de l’Amour и It’s Bright and Heaven Is Warm. На пръв поглед – всички предпоставки за неразбираемо и трудно за слушане наведнъж старание на артисти, които изкарва всичките си конфликти чрез музика. Cudi обаче си е зверски талантливо момче, което успява да сърфира върху многобройните си влияния и да експериментира с жанровата търпимост по много необичаен начин. Започвайки от познатите упойващи бийтове и дълбоки басове на откриващото размазване в първия сингъл Frequency и минем през фънки поп ритъма на By Design (една от колаборациите му с Andre 3000 в диска), невероятната атмосфера и текстури на гениалната колаборация с Willow Smith Rose Golden (вероятно най-силното парче в целия албум), футуристичното звучене на Dance 4 Eternity и Mature Nature и неколкократните заигравки с Pharrell – Passion, Pain & Demon Slayin’  е трудна за възприемане, много дълбока, богато, спонтанна, интересна и вълнуваща модерна класика, която трябва да бъде слушана неколкократно, внимателно и високо на слушалки, за да обладае изцяло. Търпението обаче си заслужава.

Слушай в Spotify / Купи от iTunes

DIRTY PROJECTORS – Dirty Projectors (Domino)

На Dave Longstreth, лидер на нюйоркското експериментално инди комбо Dirty Projectors, не му е никак лесно напоследък. Осмият едноименен албум на групата е почти солов проект на Dave и откровена терапия след раздялата му с вече бивша приятелка и член на групата Amber Coffmann, още един член на бандата в лицето на Angel Deradoorian и въобще със старото звучене на Dirty Projectors, заменено с изцяло с по-експерименталното арендби на предшественика от 2012 Swing Lo Magellan. Всяко едно от деветте парчета в Dirty Projectors е съсредоточено върху различните аспекти от драматичните раздели – от злобното сбогуване и намразване в Keep Your Name (What I want from art is truth, what you want is fame), през неизбежната носталгия по всички добри и лоши моменти в Up In Hudson, та чак до съдължителните бегли самоубийствени мисли в Little Bubble. Колкото до инструменталните, всичко е толкова богато орнаментирано, виевито, непостоянно и многопластово, че няма как да не се задъхате и да не мислите за човек, който дълбае съвсем целенасочено в композициите само и само да се изгуби сам в тях. Въпреки че подобно тенденциозно писане не винаги е продуктивно, Longstreth някак си е успял да се справи още веднъж.

Слушай в Spotify / Купи от iTunes

THUNDERCAT – Drunk (Brainfeeder)

Третият виртуозния басист Stephen Bruner е инструментален шедьовър и шегаджийски, не не по-малко искрен поглед върху ежедневните неволи и проблеми на един от основните виновници за това модерният джаз да се чувства комфортно в класациите. 23-те секси парчета в близо едночасовия опус на Thundercat са богато нюансирани Психеделични пиеси за пиано, китари, синтезатори и вокални гармонии, които се движат спокойно между фънк, соул, хип-хоп и дори  яхт рок с помощта на очаквани гости като Kendrick Lamar (Walk On By), Pharrell Williams, саксофониста Kamasi Washington, легендите Kenny Loggins и Michael McDonald (Show You The Way) и Wiz Khalifa. Продукцията в по-голямата част от траклиста е споделена с Flying Lotus и рядко надминава времетраене от една-две минути, но това не пречи музиката да се лее елегантно като едно цяло. И макар подобна музикална палитра да е изключително подходяща за по-абстрактни текстове и речитативи, Bruner предпочита по-откровения и директен език и коментар върху редовните му теми – алкохолизъм, безпокойство и любовни разочарования. Добра компания за другите подобни шедьоври от последните години, You’re Dead! на Lotus и To Pimp A Butterfly на Lamar.

Слушай в Spotify / Купи от iTunes

ODDISEE – The Iceberg (Mello Music Group)

Amir Mohamed el Khalifa e от онези постоянно търсещи и не особено популярни американски продуценти и mc-та, които реагират на социалното неравеноство и проблеми с приятно овладяна политизираност и много симпатична комбинация от грандиозна инструментална чувствителност и истинска хип-хоп душа. Оddisee анализира в такива въздействащи и на моменти дори смразяващи подробности настоящите проблеми (полицейско насилие) и брутална (класова) разделеност в Щатите, че на моменти може да забравите са изключително силната продукция и брилянтно 90-тарско използване на семпли и мелодии от живи инструменти. Свръхзаредените и много дълбоки текстове са най-добрият социален коментар, който сте слушали през последната година и това е способно да изиграе лоша шега на всеки артист с по-сериозни амбиции за доминация в чарта. Oddisee обаче не спада в тази група и не се оплаква. The Iceberg e прекалено интелигентен албум за масовата аудуитория, който обаче трябва да бъде слушам многократно и с повишено внимание. Дори и да не следите текстовете, няма как да не бъдете очаровани от величествената продукция, съчетала в себе си тонове пластове и диско, джаз, соул, фънк, хип-хоп и арендби елементи.

Слушай в Spotify / Купи от iTunes / Oтиди задължително на концерта му в София на 7 април в Sofia Live Club

STORMZY – Gang Signs & Prayer (#Merky Records)

Доживяхме да пишем за грайм дебют, но Stormzy си заслужава. Неслучайно, дебютният албум на грайм mc-то от Южен Лондон стигна до върха на английската класация в началото на март. Първият урок от Stormzy е да не подхождаме с предубеждение – ако съдим само по официалните видеоклипе в неговия YouTube профил, Stormzy може да ни се стори като поредния бранд посланик на Adidas и H&M с неясно бъдеще, но Gang Signs& Prayer поставя всички и всичко на мястото си с жестоко остроумие, бяс и куп неочаквани идеи, надскачащи жанровата ограниченост на този популярен английски стил с глобален потенциал зад гърба си. Skepta, Wiley и останалите пионери са сцената вече са се доказали, но младокът Michael Omari нахлува в предмите им редици със същия хъс и сериозен талант на своите учители. Праволинейните грайм парчета са достатъчно силни, за да хванат неподготвен всеки слушател, който не очаква леки и много смели завои към госпъл територията на по-спокойни пиано балади (Blinded By Your Grace Part 1) и позитивно арендби (Cigarettes & Kush с Kehlani и Velvet със семпли от Nao). Момчето може не само да рапира, но и да пее с много деликатен и раним глас, без въобще да му пука. Похвално.

Слушай в Spotify / Купи от iTunes

Drake смята да си вземе дълга почивка след турнето за суперуспешния, разпилян и безжизнен албум Views и мрънкането за бивши гаджета и тегавите аспекти на славата поне до 2018, ако може да му се вярва от последните няколко строфи на Do Not Disturb – закриващото парче в новия студиен проект More Life, още един свръхдълъг 81-минутен плейлист с 22 нови парчета, които изглеждат обречени да доминират в  стрийминг класациите поне до лятото. Първоначалното объркване и догадки какво точно има предвид под плейлист и защо More Life не е просто албум или най-малкото микстейп отпадат още след първото слушане. Новата жанрова колонка в дискографията на Drake е добър начин да се опише подхода на канадския рапър към целия проект – макар и името, вокалите и почеркът му да присъстват в почти всички песни, доста често Drizzy е в абсолютно съзнателната съзерцателна позиция на безшумен и уважителен наблюдател на своите гост колаборатори и продуценти. Вместо да събере едно много приятна селекция от любимите си песни и вдъхновения, Aubrey Graham започва на чисто и решава да ангажира най-добрите. More Life може и да звучи като продължение на Views, но всъщност е доста по-разностилна колекция и почит към всевъзможните му музикални вдъхновения и герои с определен акцент върху независимата английска електронна музика, грайм култура и тропически и южноафрикански хаус.

Добрата новина е, че всместо да звучи като междинен проект с тук-таме гениални и доста отпаднали съвместни проекти, More Life демонстрира сериозния вкус на Drake, способност да курира най-интересните възможни изпълнители и доста приличното ухо за нетипични мелодии, които не сме чували сред почти нито един от изпълнителите в неговия жанр. Повечето гласове и ръце в студиото всъщност разнообразяват крайния резултат и го пълнят с много повече енергия, красиви звучи и отлична самоувереност – на моменти, плейлистът на Drake сякаш се опитва да компенсира за всички пропуснати възможности в своя предшественик. Както споменахме още в началото, Drake не само курира и усъвършенства любимите си звуци от последните десетина години, но и няма проблем да отстъпи с крачка назад за сметка на своите забележители гости. И докато Views беше беден на рапъри и достатъчно запомнящи се гости (без да броим Rihanna), то More Life заслужава своето име във всеки един възможен аспект. Вместо да подбере прилични гост изпълнители до себе си във всяко парче, Drake доста често направо отстъпва титулярното място на гиганти като Giggs, Kanye West и Skepta – все имена, които могат да обладаят всяка песен дори с един единствен припев и да я направят своя собствена.

Примерите за последното са повече от красноречиви. 4422 си е откровенa, много бавна и чувствена балада на Sampha без никаква следа от Drake, която може да присъства без какъвто и да било проблем и в Process. Glow e типичен олдскул и много симпатичен Kanye West от епохата на Graduation. Skepta Interlude е откровена двеминутна грайм атака на титуляра от заглавието, която щеше да мачка брутално и в супер успешния му албум Konnichiwa. Giggs получава достойна интродукция от Drake в No Long Talk и KMT, преди да тотално да ги превземе. Young Thug си е същински Young Thug в Ice Melts и лек Lil Wayne в тежкарската колаборация с 2 Chainz Sacrifices. Разочарованите от Thank Me Later и Take Care вече съвсем не могат да се чудят защо Majid Jordan записват за OVO и кога рап музиката стана толкова мека. Афробийт денсхол влиянията от One Dance и Controlla  продължават и в последователните Passionfruit, Get It Together с Black Coffee и 19-годишната млада надежда Jorja Smith, Madiba Riddim и Blem – още няколко прекрасни отклонения към чудния свят на 80-тарския поп и арендби, започнали още по времето на Hold On We’re Going Home.

Въпреки прекрасните песни, проблемите с прекомерното времетраене (81 минути ?!?), неумението да редактира и изхвърли седем-осем откровени пълнежа и генералната липса на радикални нови идеи си личат още след първото преслушване. Колкото и да е брилянтно куриран, подобен плейлист действа малко по-добре от познатата This is Drake селекция в Spotify и няма как да не дразни при мисълта какъв завършен албум можеше да се получи с малко по-сериозно пипане. Последното обаче няма никакво значение за продажбите  – феновете го изяждат с кеф, поне засега. Пеенето и жестоките мелодии са толкова човешки и красиво преливащи една в и след друга, че повторното пускане е повече от неусетно.

More Life (Young Money Entertainment) е на пазара.

ReelFeel продължава амбициозната пролетна програма с вашингтонския гигант на интелигентния олдскул и независим хип-хоп Oddisee – пичът, който си играе с широките граници на своя жанр и го напоява с много бързи и стряскащо акуратни социални и много лични речитативи, запомнящи се соул и джаз елементи и тотална липса на желание да компрометира и комерсиализира своя убийствен стил. Изключителни продуцентски и поетични умения на Amir Mohamed el Khalifa са го превърнали в един от най-интересните артисти на американската рап сцена, които избягват да се опират прекалено много на старата си дискография и предпочитат да се откриват непрекъснато с нови проекти и дълги тримесечни турнета по целия свят. Излезлият през февруари единадесети албум в дискографията The Iceberg е безспорен шедьовър с положителни оценки от New York Magazine, Vulture и NPR Music, а първият концерт на Oddisee в София с дългогодишната му банда Good Company е добър повод да го поразпитаме за съвременните проблеми в Америка, смисъла от турнетата и любимия му суперизвестен рапър.

Къде те откриваме, как върви турнето и как се чувстваш? В момента съм във Франкфурт. Колкото до турнето – дотук добре. Повечето концерти са разпродадени предварително, публиката е чудесна и одобрителна, имаме чудесна връзка помежду си. Фантастично е, нямам никакви оплаквания.

Намираш ли някаква разлика в публиката от двете страни на океана? Единствената разлика е, че английският им е втори език. Европейците нямат чак толкова силна връзка с моите текстове като хората в Щатите, но имат по-сериозно отношение към цялостната атмосфера на самата музика. Не става само въпрос да говориш езика, а да разбираш разговорния речник, жаргона, референциите и цялостния контекст. Понякога дори англичаните не могат да го разберат това. Един пример: мога да изпея строфа, свързана с американската история, а ти можеш да разбереш думите, но не и самото значение. Може да си англичанин или канадец и въпреки това да не разбираш целия смисъл на моите текстове.

Евала за фантастичния албум. Къде се намираше чисто емоционално, докато работеше по The Iceberg? Какво се случваше в живота ти и кои емоции искаше да вкараш вътре? Благодаря. Идентичността ми е тясно свързана с това да съм едновременно чернокож, арабин и мюсулманин – общо взето това, което всички по света мразят в момента. Нещо повече, аз съм син на емигранти. Това са част от нещата, които ме определят, но исках да накарам хората да се вгледат по-навътре и да осъзнаят, че има още много, не просто да ми обръщат внимание на мен като на артисти, но и да се влгедат в различните ситуации около нас. Ето защо албумът се нарича The Iceberg – под повърхността се случват доста неща.

Разкажи малко повече за самото композиране и записи на новите песни в албума. Композирам по един и същ дигитален начин за всеки нов албум. Няма разлика. Първо композирам целия албум от начало до край и след като приключа, записвам, миксирам, предавам го на лейбъла. След това се фокусирам върху разходките.

Брутално откровените и искрени текстове натискат пръст право в раните на съвременна Америка. Кои са най-големите проблеми в обществото и какво  бъдеще има твоята страна? Най-големите проблеми са очевидни и не се нуждаят от допълнително обяснение. Най-сериозните проблеми в Америка са същите като тези на останалия свят. Хората стават все по-консервативни ксенофоби, белите се страхуват от това, че начинът им на живот се променя. Страхуват се, че мюсулманите ще ни превземат и африканците ще им окупират работните места, жените и всички други неща. Подчертавам, че това го има навсякъде по света. Този албум е писан от американец в Америка, но проблемите в него не са типични само за нея. Питайте Великобритания, Франция, Филипините, Швеция – всичките имат абсолютно същите проблеми, затова нека не ги превръщаме изцяло в американска проблематика, защото трябва да се обединим и да осъзнаем, че голяма част от споменатите неща са проблеми на целия свят. Ето на такова място се намирах, докато записвах албума. Едно от най-големите ми притеснения е, че все още не сме стигнали до, дори в ерата на интернет, най-високото ниво на свързаност и човешко съществуване. Все още гледаме на себе си и своите проблеми като на нещо лично и съвсем отделно. Все още не можем да разберем, че сме всички заедно.

Колкото за бъдещето на Америка, не знам. Ако погледна назад към историята, най-вероятно нищо няма да се промени. Ще преживеем един радикален период в нашата нова история и след това същият този радикализъм ще подпомогне втзраждането на свободното мислене и либерализма, след което отново ще излезе извън контрол за прекалените свободи и ще изплаши хората, след което едни други хора ще искат да ги контролират отново. Същото като в музиката – всичко е циклично. Не мисля, че има за какво да се притесняваме. Трябва просто да го преживеем.

Имаше ли истории, които съвсем умишлено отказа да включиш в The Iceberg? Не, абсолютно нищо. Не съм спестил абсолютно нищо. Не се страхувам да говоря за каквото и да било.

Слушайки Things се чудим дали има някоя неудобна истина, с която си се сблъсквал като гражданин и артист в Тръмпландия? Не, поне не с някакви неудобни за мен. Аз съм чернокож американец, а Trump е просто един от следващите – няма никакво значение. Trump, Obama, Clinton, Bush – едни и същи неща се случват в моя квартал и въобще в цялото общество. Това не е проблем за чернокожите, защото сме родени така и в такива времена. Trump е проблем за либерална бяла Америка, защото трябва да се събудят и да кажат Господи! Афроамериканците са прави, ние наистина сме расисти! Мислих, че сме им казвали достатъчно пъти да го преживеят и че не е голяма работа – все пак робството беше преди 400 години, но мамка му, май са прави!

Преди пет години беше споменавал в интервю за Complex, че не искаш дълга история зад гърба си и нямаш нищо да те откриват наново непрекъснато, въпреки досегашната ти солидна дискография. Още ли вярваш в концепцията за дълголетие чрез неизвестност? Абсолютно. Стратегията ми е същата и не се е променила въобще. Движа се много леко през живота – не притежавам много вещи, не си пазя снимки, не притежавам дори собствени си албуми. Моите хора са номади – пътуваме с малко багаж и така се чувстваме най-добре. Не искам да обезкуражавам новите фенове и да ги изумявам с това колко дълга дискография имам зад гърба си. много по-добре е за тях да я открият сами за себе си. Нека го направят по този начин. Не изпитвам нужда във всяко следващо интервю да обяснявам как съм бил тук и там и съм правил това и онова. Самодоволството е абсолютно излишно. Не виждам никаква икономическа и артистична полза от това да се обяснявам прекалено много за живота ми досега. За момента изглежда, че тази стратегия работи добре за мен, след като се занимавам с музика от десетилетия и феновети ми са от 16 до 55-годишни. Оставил съм хората да ме откриват както те искат.

Препоръчай някой албум, който слушаш през последните седмици. More Life на Drake – велик е. Излезе съвсем скоро, а вече съм го слушал десетки пъти. Drake е единственият рапър, който разбирам. Той е един от малкото мейнстрийм рапъри, които говорят за истинските емоции и чувства в живота и разбира се, не пропуска да обърне внимание и на материализма – последното не ме влече особено, но когато говори за емоциите между мъже, жени, приятели и роднини е различно – а той ги коментира наистина често. Drake не пропуска и темата колко е трудно да имаш успешна кариера постоянно и хората около теб да са щастливи. Няма много рапъри, които правят нещо подобно. Един от любимите ми текстове на Drake е I gotta get on a bus and get back on the road/Get what I can out the country/And then I just get on the jet and go back to the cold (The Language от Nothing Was The Same – бел.ред.). Когато чух тази строфа, бях на турне и се опитвах да изкарам колкото се може повече пари, за да изхраня семейството си. След края на турнето летях обратно до Ню Йорк, валеше сняг, Хъдзън бе замръзнала и просто си помислих: Този пич просто разбира какво е. Не става въпрос само за концерти и купони с много пиене и жени. Тръгваш на турне, изкарваш колкото можеш и се прибираш у дома – той разбира какво означава това и чувствам някаква прилика със самия себе си, защото правя същото. Излизам, изкарвам си парите и след това се прибирам у дома при жена ми и моето семейство.

Oddisee е в Sofia Live Club на 7 април след 21:00. Билетите струват 25 лева в мрежата на Eventim. Повече информаиця за събитието има тук.

Правите ли дрехи за момичета? На Александър и Никола Владимирови от Brocode им се налага да отговарят отрицателно на този въпрос по няколко пъти на седмица. Добрата новина е, че мъжките суетшърти, джинси, тениски и деним якета на българската марка стоят добре и на мадами като Петя Владимирова и Йоана Митова, снимани от Иван Гаков в столичното пространство Metta. Искахме да направим една скромна маркетингова кампания под мотото Menswear only. Chicks dig it. Последното си е абсолютен факт. Оказва се, че супер много момичета купуват, носят или взимат нашите дрехи от своите гаджета. забавното е, че ние не просто не правим дамски дрехи, а и нямаме такива планове. Да видим още колко. Дотогава: момичета, манипулирайте младежите до вас да си вземат нещо от Brocode и после най-нахално им го откраднете за постоянно. Едва ли ще имат нещо против.

Мъжката колекция на Brocode е тук.

©Rankin/The Full Service/Coco de Mer

Малко храна за размисъл преди да започнем: Pamela Anderson е (почти) на 50. Знойната амазонка, спасителка на плажа, домашен порно провокатор, активист и легенда на Playboy продължава да изглежда изключително лъстиво в последния каталог на лондонската компания Coco de Mer за колекцията бельо Icons, снимана отново от Rankin. След анти-валентинската ода за самодостатъчността, Аnderson демонстрира най-доброто от себе си, позирайки предизвикателно в модели с яки имена като Persephone (кралицата на подземното царство), Seraphine (вдъхновен от сексуалното връзване), Minerva (еластична дантела по цялото тяло), Medusa (още прозрачна мрежа и подчертаване на смъртоносни форми) и Sylph (вдъхновен от фотографията на Helmut Newton и вълшебния фолклор). Казано по друг начин, екстра изпълнение на съмишленици с идеи, които обичат да провокират хедонистичното въображение на всеки с коприна, дантела, умен секс и много елегантна и игрива еротика.

©Rankin/The Full Service/Coco de Mer

©Rankin/The Full Service/Coco de Mer

©Rankin/The Full Service/Coco de Mer

©Rankin/The Full Service/Coco de Mer

©Rankin/The Full Service/Coco de Mer

©Rankin/The Full Service/Coco de Mer

Колекцията бельо Icons нa Coco de Mer е тук.

Тийзър трейлърът на новото българско YouTube предаване Barbecue Brothers не разкрива много за съдържанието, освен завидната амбиция за безупречна кинематография тип малко по-нискобюджетна, прашна и много симпатична версия на The Grand Tour. Името обаче е достатъчно красноречиво за съдържанието, което можем да очакваме след някоя и друга седмица. Режисьорът Павлин Иванов (Bashmotion), дългогодишният ТВ оператор Мартин Младенов и реквизиторът Васил Златарев развиват добрите идеи от редовното си BBQ събиране в добронамерено предаване за стила на живот, който се върти около мотори, музика, филми и добра храна и напитки. Barbecue Brothers е нещо средно между готварско предаване и токшоу: атрактивните рецепти за печено месо се представят от или за интересни гости на екзотични локации в България, Гърция и Чехия, поне засега. Идейно проектът е на година и половина, даже снимахме пилотен епизод преди година, но още не сме го излъчвали.

Предвид професиите на тримата замесени агенти, Barbecue Brothers обещава дълбоко проникване в света на кино и видео производството с бекстейдж кадри от снимки на филми и клипове и срещи с готините непознати лица от техническите екипи на различни департаменти в киното. Идиотиите, които ни се случват по време на снимки, няма да остават зад кадър и ще можете да им се посмеете във всеки епизод на предаването. Иначе сме си съсредоточени върху барбекюто. Питате кои са задължителните компоненти на едно такова идеално събитие? Добро месо, добра компания и добри напитки. Великото барбекю не зависи от мястото. Може и в парка между блоковете на краен софийски квартал, важно е с кого си и за кого приготвяш храната. Зa момента Barbecue Brothers си партнират с българските представителства на Jameson, Harley Davidson и Great Western Barbecues. Успеят ли да наберат скорост и зрители обаче, няма как да не получат едно рамо и от големите играчи на пазара.

Barbecue Brothers стартира в YouTube през втората половина на април. Запознайте се с пичовете тази събота, докато снимат приготвяне на ребра на открито пред Ribs Brothers в събитието Out Of The Kitchen.

Честит Великден от редакцията на списание Love, която ще прекара неделния ден в ядене на шоколадови зайчета от сутринта до припадък от диабетична кома. Празничната литургия относно това кое как става започва с приятно знойно показно от къпещата се амазонка Adriana Lima и един палав великденски заек с важна роля в цялата празнична идилия.

Хедлайнерите на фестивала Coachella имат трудната задача да поддържат интереса на разнородната публика, която блуждае между различните сцени и очаква невероятен двучасов EDM/инди/рап гиг с всички хитове и пиротехники, за да не се разотиде още преди края. Някои се справят добре, други – не чак толкова. Смелостта да изградиш своя сет около все нещо непознатите песни от своя току-що появил се нов албум в най-гледаното време от Coachella не е просто маркетинг, а много смел и красноречив ход от артист, надхвърлил за пореден път очакванията и границите на своя жанр. И макар Kendrick Lamar упорито да страни от определението гласът на своето поколение, залепнала най-вече след превръщането на Alright в химн на движението Black Lives Matter, най-важният млад папа на Комптън няма как да се раздели с репутацията си на най-великия жив рапър в момента. Четвъртият му албум Damn. e поредният хип-хоп шедьовър в силна дискография, разчитащ на голям размах, талант и нещо повече от обикновеното надграждане на минали идеи и музикални посоки.

Наследникът на амбициозните good kid, m.A.A.d. city (2012) и To Pimp A Butterfly (2015) и отличната миналогодишна колекция untitled unmastered. заменя авангардизма и носталгичните референции към американския джаз и блус на своите шредшественици с истински разнообразен рап от западния бряг с много потенциални радио хитове. За разлика от споменатите предишни албуми в дискографията, Damn. има потенциал за много повече поп (в добрия смисъл) хитове в лицето на продуцираните от Mike Will Made It абсолютно болни Humble и DNA, Loyalty с Rihanna и по-баладичното и отнесено Love. Дори Damn. да изглежда и звучи много по-праволинейно и по-рап от предишните шедьоври на Kendrick, това е само заблуда – последният албум на Lamar е също толкова амбициозен, богат, мащабен и съвършено продуциран запис на артист, успял да надскочи всички и всичко в своята собствена лига.

Самоуверените текстове са си на място. Основната разлика между Damn. и предишните албуми на Kendrick се крие в една идея по-лесносмилаемо звучене. Това съвсем не означава, че Damn. e по-слаб албум, напротив. Внезапните завои и жанрова еклектика от To Pimp… са развити в на моменти фрагментарни, но всъщност доста сложни и многопластови 14 парчета с елементи на интерлюдии, които смесват дълбоки хармонии и манипулирани вокали с по-бавни рап семпли и бързи трап крошета, помитащи бас линии, сирени, скречове, промени в темпото и много скрити детайли. Очакващите още игриви и авангардни джаз интерлюдии като тези от 2015, ще останат разочаровани. Дори участието на канадското експериментално комбо BadBadNotGood  в Lust и още няколко кратки моменти в парчета като Element и Feel не са достатъчни, за да наклонят везните към звученето на To Pimp a Butterfly. John Coltrane нa хип-хопа (по Billboard) предпочита да добави продукцията на DJ Dahi, Sounwave и Kaytranada до китарите и перкусиите на канадската джаз група, за да постигне много по-мрачен резултат. Подобно е усещането във всяка една от 14-те композиции, независимо дали говорим за любовни парчета като God и Love или тупалки като DNA и Humble.

Lamar работи с обичайните си продуценти Sounwave, Antony Tiffith (шефът на Top Dawg Entertainment), Cardo, 9^th Wonder и DJ Alchemist, но не се страхува да се довери и на невръстния Steve Lacy от The Internet в дуета с Rihanna Loyalty и Pride. И докато подходът към инструменталите е разнообразен, неочакван и много богат, то рапирането отново е абсолютно праволинейно в начина, по който размазва конкуренцияta и развива проникновените истории на Kendrick. Великите речитативи нанасят нокаут след нокаут със своите педантични рими, без да споменава когото и да било. Lamar е в онзи момент от своята кариера, в който не се нуждае от друг Control. Майсторските алюзии и пряма самоувереност само разкриват дълбочината на първоначалния му замисъл. Спортното иносказателно заяждане и интелигентни обиколки около съперниците за щастие не ограбват слушателите от възможността да се съсредоточат върху скрития замисъл и символизъм на повечето послания и теми от съзнанието на Lamar. Албумът започва и завършва с изстрел и репликата So I was taking a walk the other day, за да затвори кръга на една блестящо разказана и приковаваща история. Намеците за предстоящ щатски апокалипсис, задълбочаване на расовото разделение и социална пропаст в Тръмпландия са толкова добре вплетени в цялата интимна история на Lamar-овите търсения, страх и проблеми с напрежението от масовата слава и успех, че не може да се разбере дали първоначалните заявки за албум извън контекста на американските проблеми са спазени или Kendrick чисто и просто е толкова добър.

Предвид липсата на прекалено директни политически, Damn. едва ли ще има същото знаково влияние върху обществото като To Pimp a Butterfly. Още отсега обаче можем да бъдем сигурни, че Damn. ще остане в историята като поредния успешен и много важен албум на смайващо уверен и забележителен артист на върха на своите възможности още преди да е навършил 30. Дали американският изпълнител ще успее да надскочи завишените очаквания още веднъж в обозримо бъдеще тепърва предстои да разберем. Дотогава може да се потопите в нон-стоп слушане, анализ и танци с най-новата музика на гигантски изпълнител с невероятно богати хармонии, дух и талант на брилянтно нюансиран разказвач.

Damn. (Top Dawg Entertainment) е на пазара.

Скъпа идея за цапане по улиците в края на април: нов Yeezy Boost 350 V2 в кремаво бяло за бащи и синове, които искат да се разхождат като двойка с най-обсъжданите кецове през последните няколко години. И двата чифта за малки и големи не се различават с нищо по-сериозно от своите предшественици, освен по ослепително мекия цвят, алергичен към заливане с вино и други подобни течности. Комфортът и стабилността са добре познатите от всеки чифт с Boost, остава само да си отговорите на въпроса да похарчите толкова мангизи за поредните маратонки на Kanye или да съжалявате за липсата на екологичната иновация в колаборацията с Parley в България, поне засега.

Yeezy Boost 350 V2 струва 436 лева в Adidas Originals/Mall of Sofia и Foot Court на бул. Витоша 79. Записванията за участие в томболата, даваща право за закупуване на 29 април в деня на световната премиера, започват в понеделник, 24 април.

Сърфистка, потомка на индианци, запалена ездачка на расови коне в Калифорния, майка, визуален артист и колажист – само положителни думи за Brook Power от Хаваи, току-що обявената плеймейтка на 2017 от колегите в американския Playboy, която не се срамува да се съблече за David Bellemere в имението на Hugh Hefner в Ел Ей. Корицата на последния двоен Playboy се появява за пръв път на страниците на списанието почти преди година, за да се завърне като победителка в годишната анкета на американската библия и да поразкаже набързо за разликите между това да позираш гола или по бански, чувството за хумор на хавайците и мексиканската храна. Хубавото на този двоен американски Playboy e, че не пращи само от знойни полуголи мадами като Lada Kravchenko и Elsie Hewitt, но и от много интересни материали за четене като портфолио на 11 нови артисти, провокиращи границите на представата ни за красота, голямо интервю със създателя и главен редактор на Vox, Ezra Klein, профил на известния татуист Scott Campbell, непубликувани творби на Andy Warhol и поглед върху борбата на Amnesty International за декримининализиране на секс услугите.

© David Bellemere

© David Bellemere

© David Bellemere

© David Bellemere

Новият брой на американския Playboy е тук. Цялата сесия и интервю с Brook Power са тук.