© Златимир Араклиев
Михаела Бориславова е противоречива жена и това е най-малкото, което можем да кажем за нея. Дългогодишното познанство с един от дискретните топмодели на Ivet Fashion е разкрило не само изключителния професионализъм по време на работа и стряскащата откровеност с приятели и познати, но и онази така рядко срещана нормалност, непривична за голяма част от девойките в нейния бранш. 27-годишната красавица с неподражаеми вежди и категорична харизма на италианска киноактриса въздейства противоречиво заради умелия сарказъм и хумор, с който се забавлява в разговорите, увереността, с която отстоява (понякога) радикалните си (в добрия смисъл) виждания по болезнени социални теми и спокойствието, с което афишира любовта си. Въпросните противоречия обаче винаги имат едно и също обобщение – Михаела просто е онова момиче и императрица на леопардовите щампи с черна котка Бегемот и вълчица Лупа вкъщи, което е хубаво да познаваш не само по работа, но и съвсем приятелски заради многочасовите разговори на крак по тераси или в крайни столични квартали.
Как си, момиче? Какво правиш? Уча много, пътувам за удоволствие, работя и се уча да обичам нещата около себе си, които не мога да променя.
Кои например? Преди влагах прекалено много във всичко лошо, което се случва около мен и което изпиваше енергията ми. Но се опитвам да променя това и да приемам живота си с отворени обятия.
Омръзна ли ти моделството? Не. И съм сигурна, че един ден, след време, ще ми липсва много. Но аз пораснах, вече съм голямо момиче и докато растях усетих, че искам и мога да правя още неща.
Сподели какво те влече напоследък в такъв случай? Уча бизнес и маркетинг и смятам да се занимавам с това, докато уча следващата степен. Чета и се интересувам от всякакви неща в тази сфера – фондови и стокови борси, например.
Какво научи от моделската професия? Научих, че понякога не трябва да търсиш проблема вътре в себе си. Научих се да преглъщам обиди, характери и не-та. Научих, че има прекрасни хора, с които съм имала и все още имам щастието да работя. И не на последно място – научих се да се грижа за себе си. И не говоря само за готвенето, прането и събирането на багаж.
© Златимир Араклиев
Обръщаш ли внимание на предразсъдъците на хората или вече си свикнала? Хората се хранят от предразсъдъци. Любимото ми е, че моделките са глупави – обикновено казано от хора, които цял живот са мечтали да правят това, но не им се е получило. Ако обръщах внимание, нямаше да съм тук.
Последните дни се говори много за Harvey Weinstein и отвратителния начин, по който се възползва от властта си, за да унижава, насилва и спи с актриси в продължение на десетилетия. Имала ли си подобни случки в твоя бранш и как реагира? В такива огромни мащаби – никога и съм благодарна за този късмет. Имало е хора, които са се опитвали да злоупотребяват с положението си, но са били безкрайно умерени и са разбирали отказа ми. Но съм чувала потресаващи истински случаи и този човек е един в морето от хиляди като него. Те винаги ще са там, независимо от всичко – винаги ги е имало и винаги ще ги има за съжаление, но не пожелавам на никого да се сблъска с подобно чудовище.
Какъв е начинът да бъдат елиминирани? Нямам идея. Надявам се гласност. Всичките тези обвинения и викове за помощ би трябвало да са начинът, времето ще покаже. Но това няма да стане утре, нито този месец. Трябват да минат десетки години преди неразвитият човешки индивид да спре да се възползва от положението си.
Няма как да не попитам и как възприемаш модерния феминизъм… Всяка жена трябва да живее по начин, който я кара да се чувства щастлива – работейки или не, майка или не, с човек до себе си или не. Феминизъм е просто поредният етикет, който слагаме за да ни е по-лесно. Но нека не бъркаме свободата да имаш личен избор с това да спреш да си бръснеш краката.
Ти си дете на 90-те, какво ти липсва от това време? Детството. И мисля, че на всички хора, на които им липсват 90-те, им липсва точно това. Децата имат едно огромно предимство – не изпитват носталгия, поради липса на дълбоки спомени. 90-те за мен са именно това: носталгия по нещо, което никога няма да се върне – хора, години, музика. А ако трябва да спомена нещо конкретно от 90-те – уличният стил на обличане.
© Златимир Араклиев
Кои са личните ти герои? Ще се повторя, но те си оставят същите – майка ми, баба ми, приятелят ми (фотографът Златимир Араклиев – бел.ред.). Невероятни хора, безкрайно различни един от друг и всеки сам по себе си герой както в моите очи, така и в собствения си път. Има толкова много неща, на които ме учат всеки ден – все ми се струва, че изпускам нещо.
Това ли е основният ти страх в живота, поне в момента? Цял живот се страхувам от това, че изпускам нещо, че нямам време, че закъснявам, че нещо няма да успее да се случи, че всичко трябва да е в точно определен час. Това си личи и в ежедневието ми, в което си причинявам стрес, на себе си и околните, постоянно бързайки за някъде.
Каква е идеята зад твоя Boyscout подкаст? Музиката, на която ме научи баща ми, песните, които винаги ще го водят в съзнанието ми. Баща ми, освен баща и още милион неща, за мен винаги ще бъде първият сив касетофон (двукасетъчен!), който ми купи и с който ме приспиваше.
Водил ли те е по концерти? Не, за съжаление. Последно си обещавахме да отидем на ТОТО, но така и не се случи, поради куп причини.
Имаш ли някаква лична история с песните от подкаста? Баща ми беше истинска енциклопедия за много неща, също и за музика. Помня как влизах в кухнята, докато по телевизията върви VH1 и той започваше да ми разказва всичко за парчето – от годината на записване до детството на втория басист на групата. Слушаше всякаква стойностна музика и мразеше пошли неща. Много от песните в траклиста ми ги е показал той, а на някои от тях съм го научила аз. Помня, че със седмици търсих една точно определена версия на Leonard Cohen-овата Hallellujah, на която той страшно държеше. Винаги ще съжалявам, че така и не я намерих.
На какво друго те научи и за какво си му благодарна? На много неща, на които един баща може да научи дъщеря си. Той ме обожаваше и аз него също, въпреки всички и въпреки всичко, което може да се случи в един човешки живот. Благодарна съм му, че бе човека, който беше. Визуално съм негово копие, така че ми е дал още нещо – външният вид, който по една или друга причина ме е водил по пътя ми до днешния ден.
© Златимир Араклиев
Връщам се към траклиста и неслучайното присъствие на Висоцки и Любе. Ползваш мейл и Facebook на руски, калъфчето ти за телефон е с портрет на Путин, обожаваш Москва. Какво те привлича в руската култура и как възприемаш тяхната политика? Помниш ли, че преди милион години ме попита каква съм била в предишния си живот? (Помня, даже го записахме на видео – бел.авт.) Аз ти отговорих, че съм била императрица Екатерина Велика. Понеже все още раста, повече емоционално, отколкото физически, все повече вярвам, че човек се преражда. След пътуването ни в Москва това чувство се засили стократно, чак до болка. И не, не съм била Екатерина, но някога съм била някъде там. Преди да тръгна на училище майка ми ме е попитала какъв език искам да уча. Отговорила съм руски, доколкото едно 6-годишно момиченце осъзнава какво го питат. Този отговор ме отведе в руска гимназия, която възпита в мен любов към руската култура, която аз упорито и с огромна страст поддържам и до днес. Нямам логично обяснение. Не желая и да имам.
Иначе руската култура за мен има едно име – Есенин. Ако на някого му е интересно – google.ru. Колкото до музиката като такава, за да слушаш руска музика, трябва да си наясно с руския бит и култура, иначе едва ли ще разбереш каквото и да е било. За това аз не просто чувам Висоцки, аз мога да ти разкажа ужасно много неща за живота му. Това важи за десетки други изпълнители, писатели, поети, исторически личности, космонавти. Ето на какво още ме е научил тате – не просто да чувам, а да зная.
Не мисля за руската политика. Не мисля за чиято и да е била политика, тъй като не се смятам за достатъчно компетентна по темата. Колкото до Путин и въпросното калъфче – той е блестящ дипломат и смея да твърдя, че съм достатъчно запозната с темата, за да мога да го твърдя. Качествата му на политик не мога да коментирам, но калъфчето е просто закачка с всички онези, склонни да го приемат твърде лично.
Направи един интензивен курс по руска култура за русофоби – какво да чуем, видим, прочетем и т.н.? Нищо. Не ви трябва, няма да ви е интересно. За мен всяка дума, завършваща на -фоб е породена ако не от страх, то от абсолютно невежество по дадена тема. Това се отнася и за голяма част от съвременните русофоби. Омразата надделява над културата. Абсолютна грешка е бъркането на понятията руска култура, литература, бит и кухня и Съюз на съветските социалистически републики. Не мразете. Оставете хората да обичат каквото им се обича. Но както казах – няма да ви е интересно, ако предварително сте решили, че мразите нещо и това се отнася за всеки вид -фоби. Така че не си губете времето.
Oк тогава, перифразирам – интензивен курс по руска култура за начинаещи русофили? Затворете очи. Дишайте дълбоко. Сега забравете за Путин, Сталин, Ленин и всяко друго име, което просто сте чували, но не знаете кой точно седи зад него. Сега си пуснете операта Княз Игор на Александър Бородин, направете си чай (или си сипете една водка) и се опитайте да прочетете нещо на Михаил Булгаков. Ако предпочитате поезия, може и Пушкин. Оставете историческите предразсъдъци за малко и ще видите, че черният руски хляб далеч не е за изхвърляне.