Шести май влиза в историята на музиката през настоящата година с почти едновременното излизане на четири тотално различни един от друг албума, които си заслужават десетките, пардон, петиците отвсякъде.
ANOHNI – Hopelessness (Rough Trade)
Сбогуваме се с Antony Hegarty и камерния арт поп на Antony and The Johnsons, за да посрещнем Anohni и смазващия протестен дебют от новата инкарнация на един от най-великите, трогателни, неповторими и късащи сърцето гласове на съвременната музика. Hopelessness е един от най-добрите и болезнено актуални като теми албуми именно заради начина, по който успява да преобърне агресията си във всепомитаща енергия и да звучи грандиозно като експериментален електронен оркестър от Hudson Mohawke и Daniel Lopatin (Oneohtrix Point Never). Огромният талант на Anohni й позволява да се справи като ураган с войстващата политическа коректност и да пее откровено и страшно въздействащо за всякакви общосоциални проблеми като глобалното затопляне, атаките с безпилотни самолети и корупцията на всяко едно ниво.
Макар на първо слушане албумът да изглежда прекалено различен от всички досегашни проекти на Anohni най-вече заради електронното си звучене, Hopelessness не е чак толкова различен от дискографията на Antony and The Johnsons. Същите дълбоки пластове и богати текстури са налице, гласът на Anohni намира ново експериментално поле за изява в изцяло синтентичната среда на двамата продуценти. Бурният протест се разгръща величествено във всяка една от песните в албума като 4 Degrees (майната му на глобалното затопляне), Drone Bomb Me (майната им на безпилотните самолети със смъртоносни ракети), но не по обикновения начин с посочване на конкретния проблем, а с рисуване на истински пасторални картини, които граничат с ужас. Достатъчно е само да асимилирате гледната точка в Drone Bomb Me на афгаснко момиче, което е загубило родителите си в атака с дрон и сякаш се моли на любовник да бъде унищожена по същия начин (Let me be the one/The one that you choose from above). Метафорите за правителството (Watch Me) и директното заклеймяване (Obama) и останалите социо-политически теми не присъстват само в I Don’t Love You Anymore, което обаче не се отклонява от общата мрачна атмосфера в тематично озаглавения Hopelessness. Албум с ужасяващи теми и метафори, които обаче си позволява да звучи грандиозно и окриляващо. (Пре) откриването на годината и всепоглъщата мелодичност в истински шедьовър, който няма място в контролирания съвременен свят и едва ли ще бъде настигнат по силата си в близките години.
Купи от iTunes / Слушай в Spotify
JAMES BLAKE – The Colour In Anything (Polydor)
James Blake си контактува усилено с Beyonce последните години и успява не само да се разпише сериозно в последния й албум Lemonade, но и да прихване малко от маркетинговия подход на дивата. Лошо няма, особено когато може да си позволи да пусне изненадващия нов албум The Colour In Anything със седемнадесет оглупяващо красиви пиесе за пиано и раним глас, които отегчават много рядко през връздългото времетраене от 76 минути. Третият албум на Blake излиза пет години след великолепния му дебют и макар ситуацията в индустрията да се е променила коренно в негов ущърб (понастоящем всеки се бута в бизнеса с емоционална електроника за глас и пространство ала Blake и The xx), James продължава да звучи като абсолютно индивидуален и (на моменти) стряскащо виещ и чувствителен трубадур без аналог. Подобно на Anohni, и Blake почти винаги бяга от директните коментари и предпочита да си страда самотно в ъгъла или на сцената пред десетина хиляди души с красиви метафори и алюзии в текстовете за провалени връзки и другите бичове в живота на съвременния човек.
Какво да очаквате от The Colour In Anything? Типичните за Blake дълбоки, оголени до болка и припокриващи се вокални мелодии в непрекъснато развитие, които се гонят немощно и напоително върху красиви инструментали от перкусии, сирени, пиано и уверени синтезатори, прекъсвано само от дълбока тишина – там някъде в дълбокото отчуждение, където гласът на James се чувства най-добре. Момчето няма как да не е пораснало за последнит епет години и си има нова приятелка в Ел Ей, което обаче не го спира да продължава да дълбае в темата за разпадащите се връзки и споменатата вече алиенация и послушание (Giving up is hard to do в Love Me In Whatever Way). И преди да започнете да се оплаквате от прекомерната дължина, можете да се успокоите с два попкултурни факта за обща култура – The Colour In Anything е продуциран от Rick Rubin, има и песни, писани с Frank Ocean и Bon Iver. Няма ги рапърите от Overgrown, но пак е чудо.
Купи от iTunes / Слушай в Spotify
KAYTRANADA – 99.9% (XL Recordings)
Проблемът с интересни продуценти и артисти като Kaytranada обикновено се крие в това дали могат да пренесат очевидния си талант за силни единични продукции и колаборации с готини съмишленици пълноценно и достатъчно завършено в дългосвирещ дебютен албум, без да потуват в гората от имена около себе си. Канадският бийтмейкър от Монреал Louis Kevin Celestin има опит с продуцирането на интересен хип-хоп и ремиксирането на величия като Janet Jackson, но дължи славата си предимно на собствената си разпокъсана продукция в Soundcloud, но няма страшно – дебютът му за английския лейбъл XL Recordings е впечатляващо и много самоуверено постижение на артист с добри идеи, които имат още място за развитие.
99.9% e истински вълнуващ и много музикантски дебют, който смесва по много смел и достоен за уважение начин различни стилове като фънк, френски филтриран хаус и фрий джаз ала Flying Lotus, без много да му мисли. Независимо дали говорим за по-клубно оринетираните праволинейни парчета или посягаме към по-бавните спокойни тракове, Kaytranada демонстрира завиден талант да комбинира подхода си към различните влияния и влечения около още по-ранзообразния и дълъг списък с гости – Craig David, AlunaGeorge, Anderson .Paak, Little Dragon, Vic Mensa, BadBadNotGodd, Syd Da Kyd от Тhe Internet (двамата са продуцирали Girl от миналогодишния хит Ego Death) и още много. Петнадесетте песни в 99.9% е онзи положителен саундтрак за истински добри домашни партита с много гости, на които се случват неочаквани неща. Kaytranada все още живее с хаитянското си семейство в Монреал, но вече се е наместил в комфортната атмосфера на ъндърграунд продуцентите със сериозно бъдеще.
Купи от iTunes / Слушай в Spotify
THOMAS COHEN – Bloom Forever (Stolen Recordings)
Thomas Cohen е бившият фронтмен на английската пост-пънк/шугейз/психеделичната група SCUM, който има незавидната съдба да остане вдовец (съпругата му Peaches Geldof умира от свръхдоза през 2014) и самотен баща само на 23. Разбираемо, деветте песни в дебютния му самостоятелен албум Bloom Forever могат да бъдат възприемани като необходимата от него терапия и именно като такава впечатляват със зрелия и плашещо откровен поглед към скръбта и тъгата в неговия живот. И те съвсем не са малко. Дори беглият поглед към акустичното Country Home успява едновременно да прикове внимание и да отблъсне слушателя с невероятно емоционалното и честно описание на смъртта на Peaches (My love had gone/She’d turned so cold/Why weren’t her eyes/Covered and closed… You couldn’t make it through).
Чисто музикално, Bloom Forever лъкатуши внимателно между тъжните ралзиващи се балади (Honeymoon), 70-тарска калифорнийска психеделия и кънтри (New Morning Comes, Hazy Shades) и Brett Anderson-oво внимателно идолопоклоничество (Morning Fall). И макар емоционалното сърце и душа в писания повече от четири години дебют на Cohen да се крият именно в ужасяващата тъга около смъртта на Peaches, Bloom Forever звучи и като психотерапевтично отърсване и намиране на нов път и посока в личния и професионалния живот на младежа. Дано да успее.