Едва ли има друг съвременен артист, който предизвиква по-противоречиви реакции от Kanye West – човек, който може спокойно да си позволи да наеме легендарната нюйоркска зала Madison Square Garden и да продаде двадесетина хиляди билета по няколкостотин долара парчета на хора, нямащи нищо против да им пуска музика от лаптоп, докато представя поредна колекция спортни дрехи на престъпни цени. Независимо дали говорим за спорадичните му twitter тиради, внезапни конфликти с колеги, месиански интервюта и забележителни амбиции, Kanye е артист без аналог в съвременната музика и като такъв винаги може да пострада от завишените очаквания и капани на собствената си лудост. Седмият му самостоятелен албум The Life of Pablo е резултат от продължително тригодишно пътуване, съпроводено от четири смени на първоначалното заглавие, постоянно включване и изключване на половин дузина колаборатори и безброй промени и пренареждания на траклиста до последната секунда преди премиерата на 14 февруари. Цялата мелодрама около излизането на албума е достатъчно показателна. The Life of Pablo е далеч от гнева и експерименталната електроника в предшественика Yeezus, не успява да надскочи концептуалните шедьоври 808s & Heartbreak и My Beautiful Dark Twisted Fantasy и по-скоро звучи като разпокъсано и объркващо пътешествие на човек, осъзнаващ своето влияние, но неспособен да спре да се лута в собствената си глава. Американската критика го определя като звука на знаменит мегаломан, който е готов да заеме своето място в историята. Всеки мегаломан обаче си има проблеми, Kanye не прави изключение.
За начало, The Life of Pablo дразни сериозно със способността да бъде едновременно разпилян опит за шедьовър на талант, който иначе е способен да изкарва гениални неща и го прави и тук, само за да ни раздразни още повече със своята обърканост и незавършеност. За разлика от монолитно звучащата грубиянска електроника и бяс на Yeezus, The Life of Pablo е жертва на безкрайни промени и пристъпи на предизвикателни и много добри идеи, които обаче се губят в целия стилистичен колаж. Многобройните музикални влияния в албума (госпъл, чикагски хаус, соул и дори пънк) напомнят за мащабния калейдоскоп на Lamar в To Pimp A Butterfly, но като замисъл Kanye се задоволява с много по-егоистичния поглед към собствените си проблеми и несигурност, без да броим пренебрежимо пестеливата заръка Pray for Paris в първия трак Ultralight Beam. Откриващото парче в албума е доминирано от младия пророк Chance The Rapper, който се справя отлично със задачата да пее мъдро в албума на своя идол – човекът, който го е вдъхновил да се занимава с хип-хоп музика. Тъжничкото Real Friends пък е добра илюстрация за интересната дилема в главата на West, който е раздвоен между угризенията на своята съвест си и упреците към всички заради липсата на разбиране (When was the last time I remembered a birthday?/When was the last time I wasn’t in a hurry?). Егоистичната интровертна линия продължава и в странната акапела I Love Kanye със забележителен текст (What if Kanye made a song about Kanye/Called I Miss the Old Kanye?/Man that’d be so Kanye). Незнайно защо разделеното на две части и сглобено от госпъл семпли четириминутно Father Stretch My Hands променя темпото и настроението си през двадесетина секунди и остава в главата единственото с познатия вокодер на Kanye, преди да потъне в калта на речитативите от слабо познато копие на Future на име Desiigner.
Последното не трябва да ви плаши, защото пристътпите на гениалност съвсем не са един и два. Напомпаната трападжийска анти-Nike тирада Facts предхожда закриващото Fade, чийто инструментал е жестоко съчетание от величествените хаус класики Mystery of Love на Larry Heard и Beautiful People на Barbara Tucker, барабар с вокала на Rare Earth от кавъра по I Know I’m Losing You на Tempations. Закриващата песен на The Life of Pablo е праволинейно, но много интелигентно измислен и звучащ прото-хаус трак с линия, която може да бъде открита и във великолепното 30 Hours – тежкарски трак с много нежен вокален семпъл от Arthur Russell и беквокали от Andre 3000, който звучи изключително, поне преди да забрави да свърши навреме. Продуцираното от Madlib и West No More Parties in LA със семпъл от Walter Morrison-овото Suzie Thundertussy е чувствена и нахална демонстрация колко добре се допълват West и Lamar, стига да пожелаят. Арогантният и просташки текст на Famous само засенчва страховития инструментал с екстраполираната класика на Sister Nancy Bam Bam и хитрата идея Rihanna да изпее текста на Jimmy Webb от неговото Do What You Gotta Do, след което Kanye да семплира същите строфи от изпълнението на Nina Simone през 1968. Най-запомнящите се неща в The Life of Pablo са резките промени в темпото, паралелно с модерната липса на страндартна структура, която обаче няма как да се възприема като революция за човек, експериментиращ с по-екцентричната си страна още през 2010 в My Beautiful Dark Twisted Fantasy. За добро или зло, съдейки най-вече по безкрайните забавяния на албума и споменатите безкрайни пренареждания, Kanye май натиска най-съсредоточено в продаването на стотици хиляди кецове – прилично обяснение за липсата на фокус в този албум. Предвид дузината пристъпи на гениалност обаче, няма как да не се чудим какво би направил Rick Rubin с подобен диск в ръцете и достатъчно свобода за редактиране. На Kanye обаче едва ли му пука – шегата винаги е на гърба на слушателя.
The Life of Pablo (Def Jam) е достъпен за стрийм в Tidal.
Корекция, 16.02.2016: Положението става комично. Албумът е снет от продажба и е достъпен за частичен стрийм (каквото и да означава това) в платформата на Jay Z. Финализираната версия би трябвало да бъде достъпна след няколко дни и вероятно няма да бъде достъпна никъде другате, освен в Tidal и по торентите.