© Александър Осенски
Вихрен Георгиев е последният човек, който държи да се виждаме на Попа всеки път, когато трябва да свършим нещо по работа. Основателят на популярната страница People of Sofia (над 79 хиляди Facebook фенове) се приближава с бързи крачки и шапка върху главата в спокойна делнична вечер, без да спира да се оглежда с половин поглед наоколо – придобит навик от постоянното заниманието да снима хора по улиците. Няма да бъде честно, ако не признаем веднага, че го познаваме от години покрай портретите за Boyscout и винаги сме се радвали искрено на забавните му коментари по всякакви теми в социалните мрежи. Поводът да се видим този път обаче е различен, тъй като Вихрен издава първата си фотографска (не я наричайте така пред него) книга по-малко от три години след старта на проекта. Макар People of Sofia да е подложен на непрекъсната критика заради приликите с аналогични проекти като Humans of New York, Георгиев всъщност прави услуга на всеки, който иска да се запознае със софийските лица и истории.
Честито за книгата. Ще почерпиш. Как се стигна до нея? Имах два разговора с други издателства преди време, но не се чувствах готов. Може би има връзка с това, че не се чувствам фотограф и ми е трудно да говоря за себе си като такъв. Много съм критичен и ми е трудно да се възприемам така. Трябваше да си повярвам, че го правя достатъчно добре, за да се реша. Исках стабилно издателство зад гърба си, защото целта на книгата е да я видят и да я купуват хората, а не просто да се бия в гърдите, че имам книга. Егмонт проявиха интерес, срещнахме се, говорихме и се харесахме.
Непрекъснато повтаряш, че не си професионален фотограф и това не е фотографска книга. За мен фотографията е занаят, свързан с много технически знания. Мисля, че съм се усъвършенствал доста в това, което снимам, но има много жанрове, които не владея и не искам да уча. Именно това не ме прави професионален фотограф. Думите артист и изкуство са много сериозни, не се чувствам като човек, който прави изкуство. Книгата не е фотографска, защото не представя задължително най-доброто, което съм снимал. Целта бе да обхванем максимално голям кръг хора и да покажем какви са те. Да кажем, че по-скоро е социална книга или моментна снимка на хората през моя поглед за определен период от време.
Как направихте селекцията? Най-трудно бе да открием хората, които ще влязат, за да вземем съгласие, задължително условие за такъв проект. Отпаднаха много кадри с хора, които не успях да открия нито по коментарите, нито по споделянията. Трябваше да съобразим броя снимки с количеството страници, за да може книгата да е на достъпна цена. Не искахме да правим компромис и просто да я натъпчем с огромно количество малки снимки. Селекцията е изцяло моя. Усещането да гледаш няколко кадъра върху едно фолио е много по-различно от това да ги гледам в страницата. Честно казано, започнах да си харесвам снимките, докато редихме книгата. Подейства ми много добре за онова вътрешно съмнение, че правя много смотани снимки.
© Вихрен Георгиев
На кои кадри държеше най-много и с кои ти бе трудно да се разделиш? Много се радвам за един кадър на възрастна прегърбена двойка, които си ходят по булевард Витоша – оказа се, че живеят в една от пресечките. Ужасно съжалявам за едно момиче, което снимах на протестите. Засякох я случайно на София диша, подписа си декларацията за съгласие и накрая не успях да намеря оригиналния кадър за печат. Три дни рових всички хардискове, но уви. Или съм я изтрил, или съм я хакнал в някоя папка и ще я открия след време.
Кога започна да снимаш? Взех си един фотоапарат Смена още като ученик в Русе, записах се в кръжок и така. Общо взето снимахме се хлапетата в квартала, съучениците, ежедневието. Постепенно си направих фото лаборатория в мазето…
Магията на лентата…. не е за мен. Процесът на проявяване ми беше интересен само в началото, докато свикна. След това ми стана досадно, защото е свързан с купуване на материали, смесване на разтвори, трябва да внимаваш да не сбъркаш, за да не си прецакаш целия филм. Сещам се за Robert Capa, единственият фотограф в първата вълна на десанта в Нормандия, който снима над стотина кадъра, но при проявяването в Лондон му ги прецакват почти всичките. Оцеляват само единадесет, The Magnificent Eleven – Spielberg се вдъхновява от тях за Спасяването на редник Райън. Ето ти я магията на лентата. Човекa едва не са го убили, явно магията е била черна. Нямам нищо против аналоговата фотография, но съм по-динамичен човек и дигиталната фотография ми пасва по-добре, поне засега. Малко се отклонихме обаче. Бях тръгнал да ти казвам, че след ученическите години ме емна живота и спрях да се занимавам. Едва преди десетина години започнах отново да снимам, взех си малко по-читав апарат, после си взех още по-читав и започнах да снимам сериозно.
Най-голямата ти параноя, свързана със снимането? Да си изтрия картата без да искам, да ми се счупи фотоапаратът или да ми го откраднат – няколко пъти съм го сънувал. Голям шок и ужас, като кошмар е. Нося го непрекъснато не от страх, а защото нямам определено време за снимане и го правя в движение. Много рядко излизам да снимам нарочно, винаги се случва, докато върша някакви други неща.
© Вихрен Георгиев
Кога предпочиташ да снимаш? Зависи какви хора искаш да снимаш и какво търсиш. Средата е динамична и се променя, като във всеки сравнително голям подобен град.
Има ли елементи, които присъстват често в твоите портрети? Зациклям от време на време, но не мисля, че има друг повтарящ се елемент, освен близките планове. Няма го червеното петно, което се появява в романите на Булгаков. Много се кефя на качествени снимки с голям детайл в близкия план, без някой да ми е позирал нарочно.
Хващал ли си се как забиваш в някаква определена тема или типаж? Възрастните хора. Не е нарочно, просто имат много по-изразителни лица с непрекъснато сменящи се състояния. Това ме привлича. Има периоди, в които се налага да се спирам. По едно време бяха почнали да ме бъзикат, че съм фотографът на бабите. Затова си пазя много непубликувани снимки на възрастни хора, съобразявам се със страницата и искам да има разнообразие. Снимките са си снимки, независимо дали ги видиш сега или след две години. Времето и мястото са без значение, човекът е важен.
Виждаме те предимно в центъра, не обичаш да обикаляш. Нормално. Това е сърцето на един град. Там е най-голямото разнообразие от типажи, освен това можеш да останеш анонимен. В квартала са те видели още преди ти да си ги видял. Българите сме мнителни и е много по-трудно да снимаш да хванеш някаква непринудена ситуация или лице извън центъра.
Как ти се струват хората в града? Избягвам обобщенията. Какви са? Всякакви са. По-скоро мога да кажа, че сме с по-малко самочувствие и по-изнервени. Наскоро си говорих с познат, че София е много безлюден и спокоен град като за европейска столица. Няма я тази динамика, която изнервя хората в по-големите градове. Въпреки това, хората са изнервени, най-вече заради социалния статус, беднотията и постоянното мислене за прехрана. Всички ти създават грижи, мнителни сме и в повечето случай подхождане с негативна, а не с положителна нагласа. Винаги очакваме някой да ни прецака. В същото време, събота и неделя по парковете е пълно със спокойни хора. Делниците просто са много различни.
© Вихрен Георгиев
People of Sofia стана много популярна страница покрай протестите. Как ги оценяваш от дистанцията на времето? Имаше много грешки, ентусиазмът на хората бе спрян. Цялата енергия се пренасочи към нещо, което няма смисъл. Успяха да размият така всичко, за да си кажем: Няма смисъл. Това се случи. Иска ми се да вярвам, че страницата стана известна покрай протестите, защото показа участниците не като маса, а като отделни интересни и различни персонажи. Всичко бе излязло от анонимността и се видя, че този протест е подкрепян от много интересни хора. Може би затова хората харесваха страницата и й позволиха да набере популярност.
Защо си включил само няколко снимки от протестите в книгата? Много подло! А, не! Има цяло фолио! Трябваше да включим супер много неща, но нямаше място. В книгата сме сложили и много истории, които също отнемат от страниците. В сайта съотношението между снимки без текст и такива с е 9:1.
Какви истории научи, докато си говореше с хората? Сещам се за централното фолио и една жена, която не се притесни да разкаже открито за живота си с много чувство и без всякакви увъртанки и прикриване. Държах да публикуваме цялата история, за да видят хората, че не трябва да се притесняваме, а да бъдем откровени. Трябва да се научим да показваме какви сме, да бъдем честни пред себе си и пред другите. Българите много премълчаваме, много се срамуваме и искаме постоянно да ни виждат в една много хубава светлина. Това идва от ниското самочувствие и комплексите, което понякога ми пречи и докато снимам – много е трудно да заговаряш хора и да снимаш, защото винаги нещо не ни е наред или си мислим, че ще ни злепоставят. Не сме свикнали да бъдем това, което сме. Това ни е наследство от соца – постоянно да си обществено-изряден, каквито и проблеми да имаш като човек. Младите са много различни и разказват всякакви неща без какъвто и да било срам и страх, че могат да ги злепоставят.
Промени ли си се като човек, откакто снимаш за сайта? Преди бях много, ама наистина много краен. Сега съм по-умерен и се опитвам да разбирам хората или поне да си обяснявам причините за техните постъпки и поведение. Не бързам с оценките. Най-положителното нещо е всекидневната дисциплина, която поддържането на сайта изисква – станал съм по-търпелив и постоянен.
© Александър Осенски
Границата между пропагандата и документалистиката? Много голяма. Не правя пропаганда и не изразявам никакво лично мнение, освен може би малко във въпросите, но пак гледам да са максимално неутрални като позиция. Пазя се от злободневните теми, много рядко си го позволявам. Не искам и да изглежда новинарски. Акцентът в People of Sofia винаги е върху човека. Ходя по събития, когато знам, че мога да снимам интересни хора. Като Aniventure, едни млади хора, които са изпълнени с фантазия и въображение и полагат много усилия за своите костюми. Заслужават да бъдат показани.
Капитализира ли се подобен успешен проект? Трудно, особено в България. Колкото и да е странно, за две години още не съм си избил фотографската техника. Освен това не съм нахален, напорист или амбициозен, за да се бутам постоянно. Може би щях да го капитализирам доста по-добре, ако бях притиснат до стената финансово. Целта ми е да снимам. Важното е People of Sofia да се налага като име, моето не е важно – даже го няма върху корицата.
Харесваш ли си града? И да, и не. Има моменти, когато го обичам и такива, в които се задушавам от цялата простотия и всички недоразумения в него. Живеем си в София постоянно и е нормално да имаме смесени чувства помежду си. Хората обаче са ми много интересни – не толкова да общувам, колкото да ги наблюдавам отстрани.
Хората на София / People of Sofia (192 страници, твърди Корици, Егмонт) излиза на 9 декември, струва на 25 лева и може да бъде поръчана онлайн тук. Премиерата на албума е на 10 декември след 18:00 в НДК по време на Панаира на книгата.