© Вихрен Георгиев
23-годишната Веселина Цанкова не се задържа дълго на едно място, което налага да общуваме предимно задочно, не че работата й като фотограф не е достатъчно красноречива сама по себе си. Силно татуираното чаровно момиче минава набързо през НБУ (Изкуствознание и артмениджмънт), но избира фотографията заради добре осъзнатата потребност да създава изкуство, а не да си остане само с теорията.
Кога започна любовната ти връзка с татуировките? На 16. Първата ми татуировка беше трайбъл – логото на една хардкор банда, което впоследствие покрих. След това от само себе си почнах да се интересувам повече от самата култура и различните стилове. Към днешна дата гледам на татуировките като на изкуство, което колекционирам. Всяка една от тях има символика и определено значение. Почти целият ми ръкав е взаимстван от книгата The handbook of Tibetan Buddhist Symbols, много често я нося със себе си. Винаги знам какво точно искам, но в същото време се старая да дам достатъчно свобода пред въображението на човека с машинката – важно ми е да знам, че е оставил частичка от себе си. Старая се да не ходя повече от веднъж при един и същ татуист.
Добре правиш. Как попадна в Ню Йорк? Заминах да уча там. Беше спонтанно решение, никога преди това Щатите не представлявали интерес за мен. След завършването изкарах няколко задължителни стажа по списания и после започнах работа като ретушист в The Untitled Magazine. Стажовете в Щатите общо взето са си робство в пълния смисъл на думата. Помня снимките за една корица на австралийския Vogue с Izzy Azelea, на които стажувах – мога да определя цялото преживяване с една единствена дума и тя е кошмар.
На какво те научиха в The New York Film Academy? Най-вече на дисциплина, концентрация и вяра в собствените си възможности и в това, което правя. Програмата беше изключително интензивна, но цялото напрежение и безсъние си струваха, определено. Обучението в нюйоркската филмова академия и в Щатите като цяло е коренно различно от повечето места по света, тъй като предлага интензивни програми от типа на три години за една, което изисква пълна отдаденост. Още по време на ориентацията ни обясниха, че няма да можем да работим или да се занимава със странични дейности извън програмата. Обучението им обаче си струва поради простата причина, че голяма част от практическите занимания са свързани с обикаляне из целия град, многочасово снимане в крайните нюйоркски квартали и връщане в академията за теоритични занятия и самостоятелна работа по индивидуални проекти – общо взето по дванадесет часа всеки ден.
© Вихрен Георгиев
Имената, които следиш и които са ти повлияли най-много? Много са. Да кажем, че основните са Guy Bourdin, Nick Knight, Saul Leiter, Bruce Gilden, Joel Meyerowitz, Diane Arbus и Sebastiao Salgado.
Доста различни фотографи… В началото бях много запалена по уличната фотография (все още съм) – улицата предлага абсолютно непринудена и истинска атмосфера. Споменатите имена са ми отворили очите за много различни аспекти от фотографията и са ми дали много от естетическа гледна точка.
Guy Bourdin или Helmut Newton? За разлика от повечето хора, ще кажа Guy Bourdin. Цветовата палитра, композицията, начинът, по който използва женското тяло, за да създаде перфектния кадър – забележително и изключително вдъхновяващо. Основен елемент в моята работа е боравенето с цветове – обичам да използвам много.
Най-интересните събития и хора, които си снимала досега? Нюйоркската седмица на модата заради невероятния заряд в цялата забързаност на всяко шоу. Харесвам напрежението в работата, а на това събитие имах шанса да снимам всякакви хора от индустрията като Alexa Chung, Nick Wooster, Alex Badia, Dev Hynes, Sita Abellan, Timo Weiland и много други. Работата от такова естество отваря светогледа и позволява по-голяма концентрация върху детайла.
Какво правиш напоследък? Последните два месеца си почивах в България, сега ме хващаш в Дъблин, а идната седмица се местя в Берлин. Планирам да участвам в една софийска изложба, съвместно с няколко известни български художници, но е още рано да говорим, в момента се работи. Имам няколко проекта в Берлин, а също и една Поп-ъп галерия, която ще ми продава нещата съвсем скоро. Има още доста неща, но не искам да говоря, докато не съм стопроцентово сигурна, че ще се превърнат в реалност.
Защо се отказваш от Ню Йорк и се местиш в Берлин? Не съм се отказала от Ню Йорк, но в даден момент всеки изпитва нуждата да си почине от този град. Не съм от хората, които обичат да се задържат дълго на едно място – Берлин е следващият ми дом, да видим докога.
Къде излизаше там? Най-често в Уилямсбърг в Бруклин, там са две от най-емблематичните (поне според мен) места в клубната сцена: Output (невероятни rooftop партита) и Verboten.
© Вихрен Георгиев
Какво ти се снима най-много? Изключително разнородни неща: сърф, улична фотография, седмиците на модата. Единственото общо между трите е любовта ми към пътуванията. Засега ще се концентрирам върху няколко бъдещи проекта и следващите седмици на модата. Не съм снимала нищо в България, прибрах се след двугодишно отсъствие, за да си почина, да видя семейството и да планирам преместването в Берлин.
И как ти се вижда положението тук? Ако трябва да съм напълно откровена, не вижвам кой знае какво развитие. Има известен прогрес със забавено темпо, но масово хората искат да си тъпчат на едно ниво там, където е познато и предвидимо, а и защото е по-лесно. Винаги е имало и ще има интересни хора в България, виждам все повече млади момичета и момчета, които имат какво да дадат и покажат.
Кой те е възпитавал най-много за музика? Моята сестра ми даде една много добра музикална основа, тъй като имаме десет години разлика и като малка тя беше човекът, в чиито предпочитания се вслушвах най-много. Започнах с групи като Garbage, System of a Down, Apocalyptica, Korn и Gorillaz. Имаше един дълъг период, в който слушах само класически рок, но впоследствие музикалният ми вкус се измени най-вече покрай средата и хората около мен.
Идеята зад твоя Boyscout подкаст? Посветен е на сладкото безвремие, което аз и моят приятел (дизайнерът Oisin Hunt – бел.ред.) си създадохме в Ню Йорк. Всяко парче в траклиста е свързано с наши общи моменти и преживявания в града, няпомнят ми за цялостната атмосфера, нощния живот и забързания ритъм. Повечето от изпълнителите в подкаста съм ги слушала на живо, така че и те ми напомнят за конкретни случки. Най-често запаметявам песни, като ги свързвам с дадени събития от живота си.
Три албума, които да си пуснем, след като приключим с подкаста? Beauty Behind the Madness на The Weeknd, The North Borders на Bonobo и Mezzanine на Massive Attack.
Веселина Цанкова е тук.