The New York Times отбелязва скромната кариера на 25-годишния тексасец Leon Bridges с красноречивото определение второто пришествие на Sam Cooke – едновременно един от най-точните и загробващи коментари за поредното ново попълнение в редиците на младите нео-соул изпълнители, които преоткриват американската ритъм енд блус музика от 60-те години. Bridges е надарен с изключителен глас и непорочна харизма на нов обещаващ изпълнител, който доскоро си изкарва хляба с миене на чинии и спорадични участия на музикални вечери, поне допреди да го забележат Austin Jenkins и Josh Block от White Denim. Оттам историята се завърта около записите на дебютния му албум в изцяло аналоговото студио на новите му приятели – достойна история за силен и почти перфектен глас, който винаги може да бъде обвинен за манифактура на голям лейбъл от всеки пурист. За щастие, музиката на Leon Bridges не идва от студиото на поредния продуцент и търсач на таланти, а от неговата душа. Дебютният му албум Coming Home е истинско откритие с много деликатни и чувствени 50-тарски песни за любов с хубави момичета и разни други приятни неща.
Албумът на Bridges звучи извън времето и не попада в графата на останалите обновители на стила като Amy Winehouse, Adele и CeeLo Green, именно защото пренебрегва поп тенденциите за сметка за автентичния и много ретро 50-тарски и 60-тарски гостъл, арендби и соул звук. Не бива да забравяме, че Leon Bridges има гласа да си го позволи и неслучайно предпочита да композира леко консервативен и позитивен соул с винтидж атмосфера и грамофонно пукане от едни по-прости и щастливи времена, които обвиват добре композираните мелодии и зрелите текстове в добре дозирана носталгия.
Едноименното Coming Home е страхотен джаз стандарт с характерния пукот и желания към лирическата героиня, докато Better Man е бавно неделно обещание за I’d swim the Mississippi river, If you’d give me another start, girl с характерните за епохата ду-уап бек вокали. Приповдигнатото настроение продължава с тенор саксофон в Austin Powers-овото Smooth Sailing, за да стигне до забележителната Lisa Sawyer – биографичен, въздействащ и много откровен госпел разказ за майката на Bridges с възможно най-любовния текст и великолепни вокални хармонии на момичетата зад Bridges без излишни думи. Към края на албума Leon се справя добре и с класическия пропит от кънтри и джаз тексаски блус в Twistin’ and Groovin’, само за да се подготви за епичния край с емоционалната акустична кода River.
Единственият проблем на Coming Home и Leon Baridges въобще е, че звучи радикално на фона на съвременното арендби и абсолютно консервативно в сравнение с по-смелите изпълнители в жанра и поне за момента няма как да избегне постоянните сравнения със Sam Cooke и Smokey Robinson. Стига обаче да намери напредничав продуцент, да реши да се лиши от комфорта на хубавия си глас и да започне да експериментира и да търси своя собствена ниша, няма как да не му се получат нещата. И докато още сме на темата за младите нео-соул изпълнители, хвърлете едно ухо и на Curtis Harding.
Coming Home (Columbia Records) е на пазара.